Бъди ми приятел!
Някога, много отдавна… Или пък не чак толкова,
кой знае, имало едно жабче, което се почувствало не-
щастно в родното блато.
Един ден няколко жабчета забелязали, че всички са
гладки и зелени, само едно било… Хм. Доста пъпчиво.
– Какво му е на това жабче?
– То е от породата на краставите жаби – отвърнали
големите жабоци.
– Пфу, крастава жаба! Не искаме да си играем с
него – заквакали малките.
Краставото жабче се огледало във водата. Олеле,
колко било грозно! Вместо гладко и лъскаво, цялото
било на бучки и цицини. То се разплакало:
– Кой ще си играе с мен?
– Никой.
– Добре! Щом никой не ме иска, ще замина.
Жабчето скочило на едно листо от водна лилия, по-
сле на второ, на трето и се озовало на твърда земя.
– Ще си намеря нови приятели? – казало на глас то,
за да пропъди страха от жабешкото си сърчице.
Жабчето стигнало чак до гората, но там се скачало
трудно, защото имало паднали листа, камъчета и хра-
сти. Жабчето бързо се уморило.
Денят също бил изморен и затова отишъл да спи.
Нощта разпуснала черните си коси и над света паднал
мрак…Жабчето седнало на една полянка и тъкмо да
заплаче, видяло най-красивото момиче на света – със
златни коси, черни очи, бяло лице и бяла рокля.
– Коя си ти? – примигало жабчето.
– Аз съм самодива – звъннал гласът на момичето.
Тук съм, за да танцувам. Самодивите танцуват само
нощем.
– А защо не танцуваш сега?
– Защото без музика не може – сопнала се самоди-
вата. Чакам да дойдат щурците.
Жабчето също зачакало – много искало да види тан-
ца на самодивата.
–
Къде са тези лоши буболечки? – ядосвала се тя.
Да, но това е
най-трудното: да
откриеш приятел
и да бъдеш
приятел.
Всяко същество е
нужно на някого.
Само трябва да
открие на кого.
122