– Аз също мога да попея – прошепна-
ло жабчето.
– Ти?!
– Може да съм краставо, но все пак
съм жаба – изчервило се то.
– Добре тогава – махнала с ръка само-
дивата. – Пей!
Краставото жабче запяло – е, не точ-
но като щурците, но силно и вярно...
Самодивата танцувала, а то пеело ли, пе-
ело, докато съвсем се изморило и спряло.
– Пей! – заповядала самодивата.
– Не мога повече – казало жабчето.
Нямам сили.
– Пей! За какво са ти сили?
– За да намеря някого, на когото да
съм нужен – обяснило то.
– На мен си ми нужен – викнала само-
дивата. – Пей!
Краставото жабче подскочило от ра-
дост. Краставо или не, все пак било нуж-
но на някого. То заквакало с нови сили и
пяло, докато на Нощта Ӝ омръзнало да го
слуша, прибрала косите си и отишла да
разбуди Деня.
– Ах, как прелестно танцувах тази нощ –
протегнала се самодивата и си тръгнала.
Жабчето… заподскачало след нея.
Защо
жабчето се чувства грозно и
нещастно? Какво решава да направи?
Кого среща то през нощта в гората? Как
изглежда най-красивото момиче?
Наистина ли самодивата се нуждае от
приятел? Какво иска тя?
!
Искаш ли да имаш приятел като
самодивата? А като жабчето?
Знаеш ли това?
На жабчето предстоят
нови изпитания. По пътя
си то среща алчен за
съкровища таласъм,
лакома ламя, златен
змей, стара вещица с
грозен нос.
– Ти пък какво искаш? – обърнала се
самодивата. – Махай се, крастава жабо!
Утре щурците ще се върнат.
Самодивата се изсмяла и изчезнала, а
жабчето се скрило под едно влажно лис-
то, където дълго плакало, докато накрая
заспало.
По Юлия Спиридонова
123