Писмо четвърто

Кой съм аз?

Станка Пенчева

Ако си мислиш, мили бате, че съм предиш-

ното глупаво и глезливо софийско паленце –

грешиш. Вече съм почти истински селски пес.

Като изчистихме къщата, заловихме се с

двора. Баба щяла да си прави в единия край

градина. Какво ли пък ще е това? Засега

скубем огромните бурени и треволяци, кои-

то мислех за гора, когато бях малък... Захапах

днес един бурен, дръпнах го яко и го измък-

нах с корените. Но по мустачките и муцунка-

та ми се накачиха някакви ситни черни съще-

ства. Че като ме защипаха!... Кихах, кашлях,

плюх, едва се отървах от тях… Тогава опи-

тах да работя с лапички. Заработих енергич-

но, пръст хвърчеше на всички

страни. Така се увлякох, че на-

вярно накрая нямаше да мога

да изляза от прекрасната дупка,

която бях изкопал...

Докато се любувах на моята

бездънна дупка, баба започна

да разказва такива интересни

неща, че наострих уши... Бате,

дори ти не подозираш КОЙ СЪМ АЗ! Знаеш,

разбира се, че кучетата сме различни, хора-

та казват – от разни породи. Но не знаеш, че

ние, дакелите, сме една от най-старите поро-

ди! Според баба май че сме живели най-на-

пред далеч, далеч – в страната Индия. Още то-

гава сме били приятели с хората. А по-късно,

вече в страната Германия, ни отглеждали като

кучета за лов… на лисици, язовци, еноти. Не

ги познавам тези животни, но научих, че те

живеели в дупки в земята. Дакелите разрявали

пръстта, вмъквали се в леговищата им и ги за-

хапвали я за опашката, я за крака. А захапе ли

нещо дакел, пускане няма! Стискат и дърпат

звяра навън, право при ловците!

Сбогом навеки!

3 април 1993, София

Бате, мили бате,

ще се видим ли пак някога?

Сбогом навеки! Помни своя

верен до гроб приятел

Джери

Какво научава Джери

за своята порода и за

света? От кого?

На село с баба дакелът Джери

открива цял един нов свят. Той

попада в премеждия, решава

проблеми и изживява най-

различни емоции. За всичко това

той пише писма на останалия в

София бате Мишо, по когото тъгува.

122