Водната капчица

Весела Фламбурари

И

маше една водна капчица,

която се страхуваше да

не се изгуби. В училище-

то за водни капчици непрекъснато

я учеха да разпознава полезните

растения от плевелите. Обясняваха

Ӝ, че като Ӝ дойде времето, трябва

да разпознае и да реши кого да полее,

за да има полза от нея.

– Ай, ай, ай – вайкаше се наум капчица-

та. – Ай, ай, ай, как ще стане това? Въобще

не си го представям! Нали като полея някого,

мен вече няма да ме има? Ще се изгубя зави-

наги. Иии… дали няма да ме заболи?

– Ние сме длъжни да поливаме! – отгова-

ряха другите капчици от училището за во-

дни капчици. – Какво толкова му мислиш?

Няма нищо за мислене – ние сме родени, за

да поливаме.

– Не, аз съм родена за нещо друго, нещо

по-красиво! – упорстваше капчицата и един

ден взе че избяга от училището.

– Ще тръгна да пътувам! – реши тя. – Само

така ще разбера има ли нещо по-добро от

поливането.

Капчицата се пусна по вятъра. Той, какъв-

то е щур, я понесе надалеч, надалеч…

– Урааа! – запя си малката капчица. – Аз

съм свободна!

Вятърът я носеше, въртеше, преобръща-

ше… Капчицата се умори и заспа.

Изведнъж нещо каза „Цоп!“ – и я събуди.

Стана Ӝ приятно хладно – наоколо течаха во-

дите на реката.

– Това е живот! Няма растенийца, няма

цветенца както в училище!

И капчицата заплува. Цял ден се забавлява,

танцува, подскача. Привечер, уморена, попи-

та реката:

– Ей, рекичке, накъде сме тръгнали?

– Да напоим една градина с череши – от-

върна реката.

– Олеле, и тук същото… Да бягам, докато

е време!

Капчицата подскочи силно и високо. Пак

тръгна с вятъра.

– Вятърничеее! – викна му тя. – Искам да

отида до морето!

24