Сакъз Сардуня

Елиф Шафак

един голям град, на една широка улица,

на третия етаж в един много син блок,

живееше едно момиченце. Не беше

нито много високо, нито много ниско. През

лятото косите му бяха почти руси, а през ес-

ента ставаха червеникавокестеняви. Може

би беше малко слабичко, но не и мършаво.

Лицето му беше кръгло, а очите – зеленика-

вокафяви. Умираше да чете книги, да слуша

музика, да гледа филми, да рисува, да играе

на топка, да скача на въже и да прави шоко-

ладови курабийки. Играта, на която най-мно-

го обичаше да играе, когато бе само, беше да

търси познати форми в облаците на небето.

Понякога някой облак приличаше на огромен

охлюв, а понякога – на жираф. Понякога ги

оприличаваше на хамбургер, а друг път – на

топящ се сладолед във вафлена кофичка.

Тези неща обичаше още от детството си.

Ала имаше нещо важно, което хич, ама хич

не обичаше: своето име!!! Не го харесваше.

Даже малко се срамуваше. Ах, ако имаше

друго име. Като на братовчедка Ӝ Бахар на-

пример... или като на дъщерите на бакалина с

коси, сплетени на плитки, и с луничави бузи

– Чидем, Синем и Дидем... или като на съуче-

ничките Ӝ Ада, Дефне или Зейнеп... Да имаше

поне второ име. Или поне прякор! Само тя ня-

маше. Защото името Ӝ бе толкова странно, че

само по себе си звучеше като смешен прякор.

Веднъж, когато баща Ӝ четеше вестник

след закуска, една новина на последната

страница привлече вниманието Ӝ. В текста

се разказваше за странните имена, които из-

вестните певци и филмови звезди дават на

децата си. Така научи, че на света има и дру-

ги хора с необикновени имена като нейното

– например Праскова, Ябълка, Смокиня, Сла-

вей, Океан, Син ангел… Какво ли изпитваха

те? Какво ли биха изпитали, като пораснат

и станат господин Океан или госпожа Сла-

вей? Но даже и тези имена не Ӝ се струваха

толкова трудни като нейното. Защото тя се

казваше Сакъз Сардуня.

– Мамо, откъде ви хрумна това име? – бе

попитала веднъж.

– Име на цвете, чедо, виж колко е хубаво –

бе отговорила майка Ӝ. – Като Върбинка,

Азалия, Лале, Теменужка... Няма разлика.

– На тия имена никой не се подиграва. Но

на мен всички ми се смеят.

– На теб така ти се струва. Защо да ти се

смеят? Всички обичат цветята. Точка!

Когато искаше да сложи край на някой раз-

говор, госпожа Хайал винаги казваше накрая

„Точка!“. Тъй като Сакъз Сардуня знаеше

това, само въздъхна. Понякога беше много

трудно да обясниш нещо на възрастните.

Отвори енциклопедията и започна да чете.

Наистина имаше растение, което се казваше

сакъз сардуня. На латински звучеше още

по-странно: Pelagronium peltatum. Цветовете

Сакъз Сардуня живее в спокоен

истанбулски квартал, много обича да

чете, да гледа филми, да слуша музика.

Въобще всички онези неща, които

обичат обикновените момичета. Само

едно Сакъз не обича – името си.

Но това ще се промени, след като

попадне в страната Лерапри, откъдето

идват на земята всички легенди, разкази и

приказки.

124