Антон и Точица

Ерих Кестнер

секи петък Точица излизаше от учили-

ще един час по-рано. Директорът Поге

знаеше това и изпращаше шофьора с

автомобила, за да откара момичето вкъщи.

Когато тя излезе от училищната порта, шо-

фьорът дигна ръка до фуражката си и отвори

вратичката. Точица изтича към него и въоду-

шевено му подаде ръка.

– Добър ден, господин Холак! – каза тя.

После седна съвсем сама в голямата кола,

каза на шофьора някакъв адрес… и потеглиха.

След няколко минути колата спря пред го-

ляма сграда и това беше пак училище!

– Драги господин Холак – каза Точица. –

Почакайте ме мъничко, ако обичате!

Тя се изкачи на първия етаж и запита едно

момче къде е учителската стая. То я заведе.

Точица почука. Тъй като никой не отвори,

тя почука още веднъж, и то доста силно.

Вратата се отвори. Пред Точица застана

едър млад господин, който дъвчеше сандвич.

– Вкусен ли е? – запита Точица.

Той се засмя.

– Какво още искаш да знаеш?

– Имам намерение да говоря с господин

Бремзер – обясни тя, – името ми е Поге.

Учителят преглътна залъка си и после каза:

– Ела тогава вътре.

Тя го последва и влязоха в голяма стая.

Нейният спътник я заведе до прозореца.

– Бремзер – каза водачът на Точица, – поз-

воли ми да ти представя госпожица Поге. Пос-

ле той остави двамата сами.

ЕМИЛ И ДЕТЕКТИВИТЕ

ХВЪРЧАЩАТА КЛАСНА СТАЯ

ЕМИЛ И ТРИМАТА БЛИЗНАЦИ

АНТОН И ТОЧИЦА

ДВОЙНАТА ЛОТХЕН

НА

ЖИВОТНИТЕ

МАЛКИЯТ МЪЖ И МАЛКАТА МИС

МАЛКИЯТ МЪЖ

Антон и Точица са приятели, макар

че на пръв поглед нямат нищо общо.

Антон е бедно момче, което само

се грижи за болната си майка. Луиза,

по прякор Точица, има всичко – разко-

шен дом, майка и татко и дори гувер-

нантка. Но с тях се чувства самотна.

А с Антон е винаги интересно!

– С мене ли искаш да говориш? – запита

господин Бремзер.

– Да – каза Точица, – познавате ли Антон

Гаст?

– От моя клас е, – заяви господин Бремзер

и погледна през прозореца.

– Той е заспал в часа по смятане – зараз-

казва Точица, – а за съжаление и домашните

му работи не ви харесват вече.

Господин Бремзер кимна и каза:

– Точно така.

В това време към тях се бяха приближили

и някои други учители – и те искаха да чуят

какво се беше случило.

– Извинявайте, господа – каза Точица, –

моля, бихте ли отишли пак по местата си?

Трябва да говоря на четири очи с господин

Бремзер.

Учителите се разсмяха и отново насядаха

по столовете. Но… наостриха уши.

– Аз съм приятелка на Антон – каза Точи-

ца. – Той ми разправи, че ако продължавало

тъй, щял сте да пишете на майка му писмо.

– Точно така. А пък днес в час по геогра-

фия беше извадил дори от джоба си една те-

традка и пресмяташе нещо. Писмото за майка

му ще замине още днес.

– Е добре, тогава слушайте внимателно! –

каза тя. – Майката на Антон е много болна.

Тя беше в болница… и сега вече от седмици

лежи вкъщи и не може да работи.

– Не знаех това – каза господин Бремзер.

– И тъй, тя сега е на легло и не може да

готви. И знаете ли кой готви? Антон готви.

Мога да ви кажа: варени картофи, бъркани

яйца и тям подобни работи.

132