Синьото краче

Константин Константинов

америхме го една студена мартенска

сутрин на нашия балкон. Беше едно

обикновено черно гълъбче, мокро

от снега, който валеше, полуживо, без сили

дори да мръдне.

Отде бе дошло? Как беше попаднало тук?

За съжаление то не можеше да ни каже. Ли-

чеше само, че е младо, без големи пера и с

малка опашка.

Взехме го вътре, стоплихме го, дадохме

му зрънца жито, но то не поиска да яде. На-

правихме му нещо като гнездо между стък-

лата на прозореца и го сложихме там да си

почива. Дали щеше да се съвземе? Не ни се

вярваше. Ала на другата заран птичето по-

чна да кълве житото, помъчи се да стане, но

не можа и тогава видяхме, че куца с лявото

краче. Ах, мъничко крилато създание, кой

те беше наредил тъй? Ти не си се излюпи-

ло сакато, навярно някое лошо дете те беше

ударило с ластична прашка и ти си падна-

ло безпомощно в лютия зимен ден на нашия

балкон.

Тогава ние стегнахме с дебел вълнен ко-

нец болното краче като с бинт и го оставихме

така, надявайки се, че удареното ще зарасне.

Наистина, след десетина дни крачето се оп-

рави, но ние оставихме конеца, който беше

син, и нарекохме гълъбчето Синьото краче.

Знаехме, че ще дойде ден, когато ще трябва

да го пуснем и ако то поиска да ни навести

и да го нахраним – щяхме да го познаем по

синия конец на крака.

Постепенно птичето се поправяше, заякна,

почна да хвърчи из стаите и съвсем свикна с

нас. Толкова свикна, че идеше да спи по лег-

лата ни, а когато дохождаха гости, кацаше по

раменете им и се разхождаше по пода като

малко човече. А през ден-два ходеше да се

къпе в една паница с вода, която му бяхме

оставили на умивалника: то беше много чис-

то пиле! И да видите какъв хубавец стана:

загладена черна главичка, зеленикавоморава

перушина на шията – същинска гъста грива,

обу си две червени ботушки – със син конец

на едното!

Чудо! А когато се връщахме вкъщи, дето

бе седяло самичко – веднага ни се обаждаше

на своя птичи език:

– Гу-гу! Аз съм тук и пазя!…

Но пролетта вече бе настъпила, вън

прелитаха много птици – гълъби, гугутки,

врабци – гукаха, цвъртяха и Синьото кра-

че изведнъж стана неспокойно: удряше се в

стъклата, искаше да излезе. И ние разбрахме,

че е дошло време да го пуснем. Колкото и да

го обичахме – защото беше много обичливо

птиче, ние знаехме, че няма по-жестоко нещо

от това да лишиш някого, човек или живот-

но, от свобода.

И през една сутрин в началото на май от-

ворихме му нашироко прозореца и казахме:

„Хайде сега добър ти път, пиле, но не ни за-

бравяй!“. Мъчно ни беше, но се радвахме,

че то е вече на свобода. И стана така, както

се надявахме: още до вечерта нашето Синьо

краче дойде на прозореца, дето му бяхме ос-

тавили жито, хапна, влезе за малко в стаята