ивеел край Лосина старец овощар:

ябълки и круши отглеждал, сливи

и череши… Само орехи нямало в

неговата градина, непознато дърво бил орехът

по тия краища.

Веднъж на овощаря гостувал негов прия-

тел от далече и му донесъл четири орехчета.

– Що за плод е това? – зачудил се овощарят.

– Сега ще видиш – намерил гостът камък

и счупил едно от орехчетата. – На, опитай.

– Какво е къдраво – дълго разглеждал яд-

ката овощарят, преди да я вкуси. – Хм, много

е хубаво!

Посегнал гостът да счупи и останалите

орехчета, но овощарят го спрял:

– Недей, искам да си завъдя тоя плод.

Дигнал орехчетата в една кошница, сами

под стряхата на колибата.

Когато след време ги потърсил, видял, че в

кошницата няма нищо.

– Това е работа на свраката – рекъл си

огорчен овощарят. – Ех, нямат си късмет мо-

ите хора да опитат орех…

И отишъл, та набрал два коша с ябълки,

качил ги на магаренцето и слязъл на пазар

в Лосина. Ябълки, дюли, мушмули – до къс-

на есен продавал плодове овощарят. И чуел

ли крясък на сврака, все си думал: Крадла,

крадла си ти… Ми поне едно да беше оста-

вила, колкото да ги завъдя…

Минала зимата, дошла пролетта и един ден,

както подрязвал сухите клонки на зарзалата,

овощарят забелязал непознато растение, из-

расло сред лайкучката. Навел се и главата му

се замаяла от странния мирис на листата му.

– Трябва да е орех! – извикал радостно

той.

– Свраката си го е заровила за после и

го е забравила…

Оградил овощарят дръвчето, поливал го,

грижел се за него и на петата година дръвчето

дало плод – стотина орехчета преброил, и все-

ки ден откривал по някое ново орехче, затаило

Орехи за свраката

Цветан Пешев

се в листата. Есента зелените кожухчета се

разтворили, обрал орехите овощарят – цяла

торбичка напълнил – и най-напред хвърлил

една шепа на свраката…

– На, сврако, хапни си от нашия орех!

А в петък, покрай ябълките и сливите, за-

несъл на пазара и торбичката с орехи.

– Какво е това? – питали го купувачите.

– Нарича се орех – обяснявал той. – Счуп-

ваш го с камък и каквото е вътре – ядеш го.

На тоя орех, на оня орех и торбичката

свършила.

– Брей, че хубаво! – обадили се неколци-

на.

– Нямаш ли още?

– Догодина, живот и здраве – рекъл овоща-

рят. – Тогава дървото ще роди много повече.

И не се излъгал – на следващата есен цяла

торба набрал.

Остарял бил овощарят, вече не можел да

слиза на пазара, но славата на неговия чуд-

новат плод се била разнесла из цяла Лосина,

та купувачите сами идвали в градината. На тоя

две шепи, на оня две шепи и орехите свърши-

ли – колко ти е една торба с орехи!

– Догодина, живот и здраве – казвал ово-

щарят, – дървото двойно и тройно ще роди,

та ще има орехи за всички.

А пораснало дървото голямо. Овощарят

обичал да посяда под него на сянка – такава

сянка нямали нито ябълката, нито крушата,

нито сливата. Седял си той на сянка и гледал

орехите – зеленеело кожухчето им, още някоя

и друга седмица, па грабвай пръта и брули!

За цял чувал имало плод…

Но буря се извила един следобед, заплющял

дъжд, загърмели облаците и засвяткало небе-

то. Гръм разтърсил градината. Когато всичко