маше едно малко градче, което много

искаше да стане голямо. То се гуше-

ше между голямото Черно море с го-

лемите параходи и голямата Странджа плани-

на с големите гори и страдаше, че другите са

големи, а то е малко. Къщите му бяха малки!

Улиците бяха малки! Хората, които живееха в

него, бяха малко! Пристанището му беше мал-

ко! И само мечтите на градчето да стане голя-

мо, бяха големи. Ах, тия мечти!

От тия мисли градчето по цяла нощ не може-

ше да заспи. Не спяха и звездите. Щом почнеше

да пристига нощта и се обадеше най-първият

щурец, над градчето надникваше най-първата

звезда… В същия миг се спускаше тъмноси-

ньото кадифе на тържествената нощна завеса

на небето и кой знае откъде изтичваха на не-

бесната сцена толкова много и толкова блес-

тящи звезди, че градчето чак зажумяваше от

блясъка им и колкото и да броеше, не може-

ше да ги преброи. Те се спускаха ниско-ниско

над самите покриви на къщите на градчето в

ръцете с големи искрящи фенери, поклащаха

ги в ритъма на оркестъра на щурците и ето че

от затворените чашки на заспалите цветя за-

почваха да излитат леките прозрачни цветни

сънища и се завъртаха покрай звездите в танц.

– Ах, колко е приказно – проплискваше мо-

рето, а на градчето му се искаше да заплаче:

– В такова малко градче като мене освен

звезди, щурци и сънища какво ли друго има?

– казваше то.

– Обаче е звездно, вълшебно и приказно! –

обаждаше се морето. – А това е по-хубаво от

всичко на света!

– Не ти вярвам! – казваше градчето. –

не се опитвай да ме утешаваш. Зная аз какво

е хубаво и че да си едно такова малко градче,

съвсем не е хубаво! – не се харесваше то.

Но звездите не обръщаха внимание на не-

говото мърморене, защото им беше хубаво да

Приказка за градчето, което

искаше да стане голямо

Кина Къдрева

танцуват със сънищата на цветята и щурците

им свиреха, а те танцуваха и танцуваха чак до

сутринта. Тогава от края на Черното море мо-

кро и рошаво се показваше слънцето.

– Мога ли да се огледам в прозорците на

твоите къщи и да си оправя тоалета? – питаше

то градчето.

– То пък едни къщи! – отвръщаше му с

най-печален глас градчето. – Виж ако бях го-

лям град с много и големи къщи, тогава щеше

да е друго!

– Глупаво градче! – казваха му художни-

ците, които идваха да го рисуват. – Не виж-

даш ли, че си едно от най-хубавите градчета

на България!

– Какво ли не бих дало да стана голямо! –

казваше то. – Само че не зная как.

– Много просто! Пусни по телевизията и по

интернет реклама и кажи, че искаш да станеш

по-голямо! – обади се един чичко. – Ако искаш,

и аз мога да ти направя тая услуга.

– Много ще съм ти благодарно! – зарадва

се градчето.

И ето че още на другия ден по телевизията и

в интернет се появиха реклами, че едно малко

градче на брега на Черното море иска да стане

голямо. А на третия ден започнаха да присти-

гат предприемачи и строители, които почнаха

да рушат старите къщи и да издигат големи,

големи сгради, като се почне от самото море,

та се стигне до самата планина.

– Ех, че голям град ставам! – радваше се ня-

когашното малко градче, а градът все растеше

и растеше и улиците му растяха и ставаха все