жат без мощ на място, другите ги прескачали и продължавали. Понякога

им се струвало, че вече ще свършат мъките, събирали нови сили и се ус-

тремявали нагоре. Пък щом изкачели една планина, зад нея се показвала

друга, а ето там на върха Ӝ блестяла месечината.

Ала главатарят бил мъж непреклонен. Той виждал, че войската му се

топи като пролетен сняг, ама не мислел за връщане; крачел напред и под-

канял войниците си. Те вярно го следвали – катерели се към непристъпни

върхове, свличали се в бездънни долини, падали и пак ставали. Ноктите

им се изпочупили, коленете им се разкървавили; спирали само да си пое-

мат дъх и отново тръгвали. А краят на пътя не се виждал.

Нека приказката съкратим, че на беда ще налетим!… Накрай достигна-

ли войниците най-високия връх на най-високата планина. И що да видят?

Ами че в приказките и такива чудеса се случват! Пред тях се простирала

безкрайна равнина, гладка като море. А далече сред нея месечината кро-

тичко спяла. Всичко наоколо било тихо, пустинно – ни глас, ни звук.

Какво ново научихте за главатаря?

Как ще завърши приказката според вас?

Прочетете последния откъс.

Ала не току-тъй старите хора казват, че по високите места всякога

вилнеят страшни бури. Изведнъж точно такава буря налетяла: завили не-

укротими вихрушки, облаците започнали да се тръшкат о земята, вър-

ховете се разлюлели, долищата загърмели, светкавици запорили небето,

гръмотевици замушкали равнината с мечовете си. Тъй отвръщали звез-

дите на дързостта на главатаря да им открадне скъпото съкровище. Те

прикрили със себе си месечината и размахали лъчи като нажежени ко-

пия. Връз неканените пришълци се посипала градушка от огнени стрели.

Изтръпнали безстрашните войници – срещу такъв враг досега не би-

ли излизали. Затеглили се назад, захвърлили маждраци и ятагани, хвана-

ли се за главите и хукнали безредно. По доскоро тихата равнина се раз-

несли вопли и викове:

– Аман-заман! Аман-заман!

Малцина живи се събрали долу, там, откъдето били тръгнали да се из-

качват, след като били изтърпели толкова мъки и тегла. Главатарят с ра-

нена глава се облегнал о една канара и заридал безутешно:

– Не, не ми е по силите такова юначество! Не мога да надвия бурята,

не мога да пребия звездите. Не мога да пленя месечината. Моята самона-

деяност напразно пожертва храбрите ми воини. Горко ми…

И тръгнал той с шепата си люде по обратния път. Ала това не били

ония безстрашни войници, а жалка паплач от безоръжни куци и сакати

хора… Криво-ляво домъкнали се те до благодатния град. Ама гражданите

наизлезли с остени и колове и ги прогонили. Поробителите едва сварили

да се качат на корабите си и си отишли там, откъдето били дошли.

А в освободения град людете пак си заживели в мир и доволство; от-

ново от всяка къща се разнесли песни и смехове. И това траяло много

векове.

Съвпада или не съвпада финалът с вашето очакване?

Как вие бихте завършили приказката? Защо?

А КАКВО

МИСЛЯ АЗ

А КАКВО

МИСЛЯ АЗ

Различни

разкази

за човека

и света

138

110

115

120

125

130

135

140

145