далеч зад водата. При блатото дотичаха ловджийски кучета: прас, прас! –
тръстиката и храстите се навеждаха на всички страни и бедното патенце ед-
ва дишаше от страх. То изви глава, за да я скрие под крилцето си, ала в съ-
щия миг пред него изскочи едно грамадно страшно куче; езикът му беше цял
изплезен, очите му светеха грозно; то протегна муцуна право към патенце-
то, озъби острите си зъби и – прас! прас! – побягна назад, без да го докосне.
– Слава богу! – каза патенцето и въздъхна свободно. – Аз съм толко-
ва грозно, че дори и кучето не иска да ме изяде.
То се сгуши и остана така през цялото време, докато сачмите свистяха
из тръстиката и из въздуха ехтеше гърмеж след гърмеж.
Едва привечер всичко утихна. Ала бедното патенце все още не смее-
ше да стане: то почака още няколко часа, сетне се огледа предпазливо на-
около и побягна с всичка сила. Патенцето бягаше през полета и ливади,
а наоколо беснееше такава буря, че то с мъка можеше да върви напред.
Когато нощта настъпи, патенцето стигна до една сиромашка селска
колиба.
Какво ново открихте?
Как бихте постъпили, ако бяхте на мястото на
патенцето? Защо мислите така?
Какво очаквате да се случи?
Прочетете следващия откъс.
***
В колибата живееше една жена с котарака си и с една кокошчица. Ко-
тарака тя наричаше „синче“; той умееше да мърка, да извива гръб и дори
да изпуща искри, когато го помилваш на тъмно по космите. Кокошчица-
та имаше съвсем мънички, къси крачка и затова я наричаха кокошчица къ-
сокрачица. Тя носеше хубави яйца и домакинята я обичаше като свое дете.
На сутринта чуждото патенце веднага привлече вниманието на други-
те: котаракът замърка, а кокошчицата закудкудяка.
– Какво има? – попита домакинята и се огледа наоколо: ала тя недо-
виждаше и затова помисли, че патенцето е някаква загубена тлъста пати-
ца. – Гледай ти какво щастие! – каза тя. – Сега ще си имам пачи яйца. Са-
мо да не е паток! Чакай да видим.
И патенцето прекара три седмици на проверка; ала яйца не снесе.
Котаракът беше господар в къщата, а кокошката – господарка. Те ви-
наги казваха: „Ние и целият свят!“, защото си въобразяваха, че са по-
ловината свят и при туй – по-добрата половина. Патенцето мислеше, че
може да бъде на друго мнение, ала кокошката не можеше да търпи това.
– Можеш ли да снасяш яйца? – питаше тя.
– Не.
– Тогава имай добрината да мълчиш!
А котаракът питаше:
– Можеш ли да си извиваш гръбнака като обръч, да мъркаш и да из-
пускаш искри?
– Не.
– Тогава не си тикай гагата, когато говорят умници като нас!
И патенцето седеше в ъгъла и беше в лошо настроение. Ала изведнъж
в стаята нахлу струя чист въздух и слънчицето надникна вътре; на патен-
цето страшно се поиска да поплува; то не можа да се сдържи и каза то-
ва на кокошката.
А КАКВО
МИСЛЯ АЗ
Различни
разкази
за човека
и света
159
135
140
145
150
155
160
165
170
175