Кириак Стефчов размени няколко поздравления с глава, без обаче

да се здрависа със Соколова, съседа си, който го не погледна; кръстоса

крака и взе да гледа намусено-високомерно. Той слушаше разсеяно, а

повече гледаше към купа, дето стоеше Лалка Юрданова. Веднъж или

дваж само той измери от глава до крака Рада, строго и небрежител-

но. На лицето му се изображаваше душевна сухост и жестокосърдие.

Той туряше често под носа си стръкче карамфил и после пак гледа-

ше надуто и безстрастно. Учител Климент се обърна с книжката

към Михалаки Алафрангата. Михалаки отклони и каза, че изпитва

по френски. Учителят се извърна надясно и повтори поканата на

Стефчова. Той прие и помести стола си по-напред.

Едно глухо шушукане из тълпата. Всички устремиха поглед на

Кириака. Предметът, по който изпитваха, беше българска история,

кратката. Стефчов остави книгата на масата, потърка се между

веждата и ухото, като да разбуди ума си, и зададе високо един въ-

прос. Девойчето мълчеше. Тоя студен, неприветлив поглед проник-

ваше като мраз в детската му душа. То се смути и нито помнеше

какъв бе въпросът. То погледна жално Рада, като че просеше помощ.

Стефчов му повтори въпроса. Пак мълчеше.

– Да си иде – каза той сухо на учителката, – извикайте друга.

Излезе друго момиче. Зададе му се въпрос. То чу, но го не разбра

и остана безмълвно. Безмълвна беше и цялата публика, която взе да

изпитва мъчително чувство. Девойчето стоеше като заковано, но

очичките му се наляха със сълзи страдалчески, които не смееха да се

проронят. То се насили пак да отговори нещо, заекна се мъчително и

замлъкна. Стефчов погледна ледено Рада и избъбра:

– Доста небрежно е преподавано. Повикайте друга ученичка.

Рада с глух глас произнесе друго име.

Третата ученичка отговори съвсем друго: тя не разбра питане-

то. Като видя в погледа на Стефчова неодобрение, тя се възчуди, па

се озърна безнадеждно наоколо си. Стефчов є зададе друг въпрос. Тоя

път момичето нищо не отговори. Смущението затъни погледа му,

без кръв останалите му устни затрепераха и то изведнъж заплака с

глас и бегђ, та се скри при майка си. Всички чувствуваха мъка и товар

на душата. Майките, чиито дъщери не бяха още изкарвани, в недоу-

мение и уплашени гледаха напред. Всяка трепереше от страх да не чуе

името на своето дете.

Рада стоеше като тресната. Капка кръв не беше останало в ли-

цето є; мъченически тръпки подръпваха бледните є бузи; по чело-

то є, дето одеве се четяха толкова деликатни усещания, няколко

едри капки пот избиха и измокриха сколуфите є. Тя не смееше да ди-

гне очи. Чинеше є се, че потъва в земята. Нещо я душеше гърдите,

идеше є да заплаче с глас – и едвам се удържаше.

Обществото, не в сила да издържи това напрегнато състояние

по-дълго, зашумя безпокойно. Зрителите, слисани, се поглеждаха, като

Взаимно училище

от времето на Иван Вазов,

детайл от графика

на Феликс Каниц

103

100

105

110