рамото си. Всяка година, а понякога през година и през две, той се

явяваше по тия места на Гергьовден или по Димитровден, когато

слугите менят господарите си. Той беше от града, но търсеше ра-

бота по селата. Можеше да работи само лека, маловажна работа: на

някоя мелница се приставяше да храни свинете, да чисти обора на

някой хан, или пък пасеше един-два добитъка.

– Де беше туй лято? – попита го Еньо. – Рано си напуснал, щърке-

лите още не са си отишли. Де беше?

– В Белица бях туй лято, на една керемидарница. Има един Пана-

йот там, кермекчия, при него бях. Керемидите му пазех.

Той говореше ниско, като че се боеше да не го чуе някой, с разши-

рени и учудени очи, а после изведнъж се засмиваше и между посинели-

те му устни светваха зъбите му.

– Сухо беше туй лято – продължи той, – добра стока изкараха хо-

рата. Ама и берекетя натъй по селата беше добър. А нашите българи,

бай Еньо, кога имат пари, къщи правят. Като мина харман, че като

надойдоха ония турлаци с талигите, иззеха що керемиди имаше…

– Хъм… Взеха ги?

– До една. Три големи колелета бяха. Свършиха се. И чорбаджия-

та, Панайот: нямам, кай, нужда от пазач, бай Серафиме, слободен си.

Даде ми хака и… отряза ми квитанцията, тъй да се каже…

Като каза това, Серафим се усмихна и тъй като беше съблякъл

палтото си, стоеше сега, мъничек, слабичек. Щом остави палтото

на пейката, той тозчас се попипа над кръста, по пазвата. Еньо раз-

бра, че там нейде е скътал парите си.

– Че вземи да си купиш едно палто! – посъди го строго Еньо. – Все

трябва да си изкарал някоя пара. Да си купиш едно палто!

– Ща, ща, бай Еньо. Едно палто ще си купя. Ще си купя, защото

туй веке за нищо го не бива. – Той погледна палтото и се усмихна. –

То е, тъй да се каже, добро за музея…

– Седни, седни да си починеш – каза Еньо, след туй стана и влезе

в кафенето.

Колкото можеше да се види през вратата, вътре в кафенето

беше дълбоко и хладно. То беше проста сграда, като плевник, нямаше

таван, двете стрехи се срещаха нависоко и между върлините, насла-

гани начесто, се виждаше сеното под керемидите. Едно лястовиче

гнездо беше залепено до средната дебела греда.

Серафим, гологлав, със сплъстена посивяла коса, седеше на пейка-

та, режеше по малко с една костурка от хляба си и сладко-сладко дъв-

чеше сухите залъци. Лястовичката, която имаше гнездо в кафенето,

трепна с крилете си токљ пред лицето му, влезе вътре, повъртя се,

след туй пак тъй бързо се стрелна навън. Две-три врабчета подска-

чаха към Серафима и той се пазеше да не мръдне, за да могат да си

вземат някоя трохичка. Една жена запърполя с полите си и влезе в

кафенето, но Серафим не я погледна.

След малко жената заприказва високо и той даде ухо:

137