Речник

клопотарче –

кован,

обикновено

меден,

звънец за добитък

невнятен –

неразби-

раем

просеник –

хляб от

царевично

брашно

(по-рядко – от просо)

соввам се –

премина-

вам бързо, леко някак-

во разстояние; мяр-

вам се; показвам се и

се скривам бързо

чини ми се –

струва

ми се

ямурлук –

мъжка гор-

на дреха от дебел

плат с форма на наме-

тало с процепи за ръ-

цете и качулка

Благолажът прекъсна и като се понадигна, рече:

– Харесва ли ти се тая песен, Лазо?

Лазо не отговори.

– Спи – рече Благолажът и се подпря на лакът.

– Я спи, я плаче – обади се Стамо.

– Да съм като него, сега бих си отишъл, вярвайте бога – рече по-

дигравателно Благолажът.

Лазо лежеше и мислеше. Подигравките на другарите му се заби-

ваха като остри игли в сърцето и спираха дъхът му от мъки. Тия

шеговити подкачки за миг му се сториха възможни. Пенка наистина

го обича, но невидени очи скоро се забравят…

Вчера ме зема и ме остави да скита, ще си каже тя, и ето… Тъж-

ната история, която песента разправяше, отнесе ума му в тяхното

село. Там също има кладенче. То е скрито в шумака под село. Там него-

вата Пенка всяка сутрин и всяка вечер ходи…

Мъчителна въздишка се изтръгна из Лазовите гърди.

Нощта напредна и унесе в дълбоки сънища всичко наоколо. Тъпо-

то клопотарче на магарето вече не биеше. Бялото мънъче, свито на

кълбо, спокойно бе заспало край догорелия огън, над който едва-едва

избухваха и гаснеха немощни пламъчета.

Марица тихо подплиснуваше тъмните си води между сънливи-

те брегове и разправяше невнятни приказки на нощта.

Косачите един след друг заспаха. Огъня почна да загасва.

Само Лазо не заспа. Закачките размътиха младата му душа и въ-

ображението му зарисува картини, една след друга по-мъчителни.

Мисълта му го отнесе при Пенка в село. Той я вижда тънка, пъргава

и бяла като сняг. Тя стои на къщния праг и дълго и тъжно гледа праш-

ния път, който се вие из полето за към далечни страни. По тоя път

замина Лазо и я остави. Остави я за пуста печалба… Усилни годи-

ните станаха, какво да се прави! Утре рано тя ще стане и пъргава,

като сърна, ще иде на кладенчето за вода…

Там тя, може би, ще намери… ех, знае се кого! Той много я задява-

ше на хорото. Той е луда глава и умее… Па и Пенка… жена – мож ли да

є вярваш!

Ето. Тъмни, шумнати храсти затулят кладенчето. В тяхната

зеленина се белее Пенкиното хубаво лице, а по него минава с милувка

мъжка ръка… Чужда ръка…

Лазо се стресна и стана.

„Какво правя аз тук?“ – помисли той и отметна ямурлука.

Нощта мълчеше. Само щурците тихо и едногласно църкаха: Пен-

ка, Пенка, Пенка…

Рано сутринта, когато дрезгавината на близкия ден вдигна коса-

чите, те видяха, че Лазо не беше при тях.

135

140

145

150

155

160

165

170

175