1. Какви очаквания поражда заглавието?

Като имате предвид разказаното, помис-

лете защо писателят така е озаглавил

творбата си?

2. Как бихте определили разказаната ис-

тория – тъжна, красива, необикновена,

противоречива, мъдра, вълнуваща...?

3. Как присъства пейзажът в разказа? Как-

ви настроения и мисли поражда? Как ще

коментирате уточнението, че действие-

то се развива в късното лято?

4. Какво е значението на факта, че герои-

те, които се срещат, са напълно непозна-

ти? Познавате ли друга творба на Йор-

дан Йовков, която разказва за безкорист-

на помощ към непознат?

5. Защо разказът не съдържа подробна ин-

формация за болестта на Нонка?

6. Защо, въпреки че казва: „На мене да ос-

тане, не вярвам..“, Гунчо броди по добру-

джанските пътища да търси бялата ляс-

товица? Как ще обясните, че селянинът

на два пъти признава пред Моканина, че е

скептичен, и същевременно казва: „Нонке,

тоз чиляк виждал лястовичката“?

7. Проследете къде и как в разказа се го-

вори за очи. Как споменаването и акцен-

тирането върху очите се свързва с мно-

гократно срещащите се форми на глаго-

лите „гледам“ и „виждам“? Защо някои от

тях са отрицателни?

8. Как преценявате поведението на Мока-

нина? Коментирайте начина, по който об-

щува с Гунчо, и срещата му с Нонка.

ПО ЖИЦАТА

Да прочетем заедно

Още докато го бранеше от кучетата, Петър

Моканина разбра, че тоя непознат селянин не

се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква

беда. Затуй той се и ядоса на кучетата, нахока

ги и пак погледна селянина; по червения елек се

познаваше, че е от торлаците, откъм Делиорма-

на. Висок, едър човек беше; но че е сиромах и

като че ли сиромах се е родил – и това си личе-

ше: ризата му беше само кръпки, едро и неуме-

ло шити, поясът му оръфан, потурите – също.

Беше бос. Инак, да го гледаш – човек плани-

на, но Моканина набързо го претегли в ума си

и реши, че е от ония меки, отпуснати хора, за

които се казва, че и на мравята път струват.

Селянинът поздрави, измънка нещо като

„как сте, добре ли сте“, но явно беше, че ми-

сли за друго и друга грижа има в очите му. И

като погледна някъде напред и посочи с ръка,

той попита не е ли на тая страна селото Ман-

джилари и колко път трябва да има дотам. Мо-

канина му разправи и едвам сега забеляза, че на

шосето беше се спряла една каруца с един кон.

Тая каруца селянинът беше оставил, за да дойде

при него. Вътре седеше жена, мушнала ръце в

пазвите си, превита; ръченикът Ӝ не беше за-

браден, а с отпуснати настрани краища, за да

Ӝ е леко. Че беше горещо – горещо беше, но

Моканина знаеше, че когато жените отпуснат

114