ущ бяла, като сняг.“ „Е?“ „Ти, кай знаеш ли що

е бяла лястовичка? Тя, кай, на сто години я се

появи веднъж, я не, ама който я види, от каквато

и болест да е болен, оздравя! Гунчо, кай, да вър-

виш, хич да не стоиш. Заведи Нонка. Ех, може

ли – заплака момичето, залови се майка му. И нà,

дойдохме.

– Ама истина ли е? – извика Моканина. – къде

била таз лястовичка?

– Нали ти казах, тук се явила, в Манджилари.

– Бяла?

– Досущ бяла.

Както беше учуден, Моканина се озърна и

погледна към шосето: всеки ден запладняваше

стадото все на тая поляна, но като че едвам сега

забеляза колко много лястовички бяха накацали

по телеграфната жица. Пък и не беше чудно: на-

ближаваше Преображение Господне и по това

време лястовичките и щъркелите се събираха, да

си ходят. Толкоз много бяха лястовичките и тъй

на гъсто една до друга бяха накацали, че жицата

беше увиснала и натежала като броеница. Мно-

го, но все черни.

– Та затуй съм дошел – каза по-смело и с об-

лекчение селянинът: – Рекох да те питам, може

да си я виждал, може да си я чувал...

– Не съм, братко, не съм. Бяла лястовичка?

Нито съм чувал, нито съм виждал.

Но веднага Моканина се досети, че може съв-

сем да отчая тия хора, и каза:

– Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла

мишка и бяла врана – има. Може да има и бяла

лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло...

– Кой знай? – въздъхна селянинът. – На мене

да остане, не вярвам, ама жени нали са...

Той стана да си ходи. Трогнат, Моканина

също стана да го изпроводи и да види момичето.

Като стигнаха до шосето, майката – жълта и сло-

мена от тегло жена – още отдалеч загледа мъжа

си, като че ли искаше по лицето му да познае как-

во е научил. Момичето още стоеше обърнато на-

страна и гледаше лястовичките по жицата.

– Човекът каза, че селото било близо – каза

селянинът.

Като чу гласа му, момичето се обърна. Слабо

беше, изпод завивката едва личеше снагата му,

стопена от болестта, лицето му беше восък, но

очите му бяха още светли, още млади и усмихна-

ти. То гледаше ту баща си, ту Моканина.

– Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката –

каза селянинът и погледна Моканина. – Ей в

онуй село била, е! Хайде дано я видим и ние!

– Ще я видим ли, чичо? – продума момичето и

ясните му очи светнаха.

Нещо се надигна в гърдите на Моканина, за-

души го, очите му се премрежиха.

– Ще я видите, чедо, ще я видите – високо за-

говори той. Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с

очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш

и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздра-

вееш... я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че

ще я видиш... и ще оздравееш, чедо, не бой се...

Майката стисна очи и заплака. Високият,

едър селянин се закашля, хвана коня за юздите

и го поведе.

– Хайде със здраве! – викаше след тях Мока-

нина. – Близо е селото. Все по теля, все по теля!

Той дълго стоя на шосето и гледа подир кару-

цата. Гледаше майката с черния Ӝ чумбер, моми-

чето легнало до нея, високия селянин, който кра-

чеше прегърбен и водеше малкото конче, а над

тях, между всеки два телеграфни стълба лясто-

вичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха

и кацаха на жицата.

Замислен, Моканина се върна при овцете си

и се залови отново за цървулите, които правеше

от нещавена волска кожа. „Бяла лястовичка – ми-

слеше си той. – Има ли я?“ Но нещо го подпира-

ше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и

погледна към небето, той извика:

– Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!

И пак се загледа подир каруцата.

116

130

135

140

145

150

155

160

165

170

175

180

185

190

195

200

205