вятър брулеше лицето му, но той не чувствува-
ше. Най-после тръгна назад бързо, решително.
Някакво вдъхновение, види се, му дойде. Той се
упъти право към влашкия бряг, дето се мяркаше
една пуста дъсчена колиба. Скоро се изкачи на
брега и приближи към дъсчената сграда; пусна
тоягата си и захвана силно да си търка ръцете, за
да ги стопли; после посегна към стряхата, хвана
една дъска, що стърчеше, дръпна я, разклати я,
дигна я нагоре. Дъската изпращя остро и прони-
зително, а в същия миг вратата на колибата се
отвори.
Излезе човек рунтав, гологлав и с дебел
влашки кожух. Той хвана грубо ръката на Маке-
донски и извика:
– Хей, харсъз, защо отпаряш дъската?
Но Македонски, без да го слуша, продължа-
ваше да мъкне дъската, която се беше вече от-
прала при първото дърпане.
Непознатият тласна силно Македонски:
– Разбойнико!
Македонски, без да пусне дъската, изгледа за-
страшително влаха и му проговори ниско:
– Махай се!
– Остави я! Кой си ти?
– Махай се! – повтори Македонски ниско,
като я сваляше вече от покрива.
Непознатият сграбчи дъската и изкряска
яростно:
– Няма да я оставя, разбойнико!
– Влез си в колибата – каза му Македонски
запъхтян, като го блъсна в гърдите с ръка.
– Караул! Караул! – развика се влахът, като
стискаше дъската.
Тоя вик се разнесе надалеко из нощта.
Македонски се огледа смаян.
– Да ти я платя, побратиме, вземи два франка
– каза той, като му подаде парите.
– Караул! Разбойници! – викаше с всичкия си
глас упоритият влах, като изтегляше с железните
си ръце спасителната дъска. Македонски почув-
ствува, че има работа със силен противник и че
положението можеше да стане критическо. Без
дъската нямаше възможност да премине бездна-
та и остаяше на влашкия бряг, може би в ръцете
на властта. И тъй една дъска можеше да осуети
цяло едно предприятие. Беше време да се дейст-
вува решително. Той сграбчи с голяма сила дъс-
ката, както беше я сграбчил и влахът, напъна се,
изпъхтя, бутна противника си и падна въз него.
Влахът, разтреперан, упорит, лежешком, силно
притискаше дъската на гърдите си и изпущаше
пресекнати гласове. Тогава Македонски, когото
това безумно съпротивление докара до беснотия,
стана прав, хвана дъската за единия край, опря си
крака о корема на влаха и с едно бързо извиване
измъкна я от ръцете му, издигна я възло и я сто-
вари по главата му с една страшна сила.
Влахът не мръдна вече.
Бързо взе тоягата си и с дъската под мишница
той се завърна към незамръзналата река на Ду-
нав; спря се до нея, измери я с поглед, опита с
тоягата твърдостта на леда и внимателно хвърли
дъската на двата бряга на бездната.
Тоя импровизиран мост, широк нещо педя и
половина, едвам се опираше на краищата на леда.
Една никаква случайност, едно малко кривнува-
не можеше да го превали.
Македонски, който от години не беше се
кръстил, сега пред тая зеюща яма неволно вди-
гна ръката си и се прекръсти: стъпи на страшния
мост и премина благополучно на другата страна.
Така по-после на 1876 г. сториха и Бенков-
ски, и Волов, когато насред замръзналия Дунав
им се беше изпречила една река срещу Бекет.
Македонски се приближаваше към турския
бряг и ясно вече виждаше светлините, що изли-
заха из малките прозорчета на караулниците.
Той вървеше право, тъкмо към точката, която
пресичаше на две равни половини разстоянието
между две стражи. Знаеше, че там пороите са
изрили едно долче, и в това долче мислеше да
влезе.
Необясними чувства вълнуваха сега гър-
дите на Македонски. Той угаждаше, че колко-
то по-скоро доближи до желания бряг, толкоз
по-много влазяше в областта на премеждията,
опасностите и ненадейностите.
Чувствуваше това и бързаше.
По благополучие, заедно с напредването на
нощта, мракът се сгъстяваше. Но окото му, фа-
милиаризирано вече с нощта, продължаваше
ясно да отличава всичките особености там: ка-
раулниците, неравните очертания на бреговете,
чернеющото се долче и назад в далечината –
Гюргево, мътно осветлено, заприличало на един
вълшебен град.
Най-после той доближи брега, вмъкна се в
47
80
85
90
95
100
105
110
115
120
125
130
135
140
145
150
155
160
165
170