чакай ме, навъртай се, тука пак да те намеря. И
хляб ще ти донеса, и някоя друга дреха... с тия
не бива. Ние сме христиени.“ Изпитото лице на
момъка светна от надежда. „Ще те чакам, бабо;
върви, бабо, благодаря!“. – И тя го видя как той
се изгуби в гората, като куцаше. Очите Ӝ се на-
ляха със сълзи. Тя се спусна тичешката надолу.
Тя си мислеше: „Да направя това добро... Клет-
нику! Какъв беше!... Беки и бог се умилостиви и
поживи детето. Света Богородичке, помогни ми
само да стигна до манастира, божичко, закрили
го, българин е, тръгнало е за християнска вяра
курбан да става.“
Тя реши всичко да обади на игумена, ста-
рец милостив и добър българин, да вземе хляб и
селски дрехи и щом чете на болното, веднага да
тръгне насам, та още по мрак да найде бежанеца.
И тя бързаше сега с утроена сила, за да спаси,
ако даде бог, два живота.
III
Нощта вече покриваше с тъмното си було Че-
репишкия манастир. Клисурата на Искъра мъл-
чеше плахо под тъмното небе; реката монотонно
и жаловито шумтеше в дола и се губеше с глух
тътен в завоя между високо надвесени скали. На-
среща се тъмнееха канаристите стени „Бабините
плазове“; те стояха мрачни и намусени със свои-
те невидими сега черни дупки и самостойни обе-
лиски, със задрямалите орли на върховете им.
Спеше и манастирът, глух и пустинен.
Ненадейно манастирската вратня се похлопа.
Кучетата лавнаха. Хлопането се повтори
дваж, триж.
Излезе на двора един ратай; в същия миг и
един калугер излезе из килията си по потури, без
калимявка.
– Иване, кой тропа бе? – каза калугерът без-
покойно, като стоеше до одровия пармаклък,
дето се чернееха прострени дрехи.
Блъсканията следваха.
– Някои от „ония“ трябва да бъдат? Какво ще
се прави сега? Не пущам! Няма и игумена сега...
Чакай, питай по-напред!
– Кой е там? – попита високо ратаят и се ос-
луша. После каза: – Жена гаче вика.
– Каква жена те е намерила по тоя час? Ония
са или турци... Турци трябва да са... Тая нощ ще
ни изколят... Те идат тук да дирят...
Нищо тука няма, нищо тук не оставям да при-
пари... Господи, помилуй!
Гласът пак се чу отвън.
– Жена вика – повтори ратаят. – Коя си ти?
– Стрина ти Илийца, Иване, от Челопек, от-
вори... Ох! Жив да си, отвори!
– Сама ли си? – попита ратаят.
– Самичка, с унучето, Иване.
– Виж да не е измама! – обърна се отец Евти-
мий към ратая.
Иван, поободрен, приближи до портата и пог-
ледна през пролуката. Като се увери и калугерът,
доколкото позволяваше това мрачината, че вън е
жена и че е сама, той поръча Ивану да отключи.
Портата отзина и пропусна селянката и веднага
пак се заключи.
– Да те вземат рогатите! Какво търсиш тука,
Илийце? – попита направо калугерът.
– Унучето болно, зле е... Дека е дядо игумен?
– В Берковица е. Защо ти е?
– Да му почете... Ами сега?... Почети му ти.
– И посред нощ?... Какво ще му правя аз, ако
е болно? – бърбореше сърдито калугерът.
– Ти няма нищо да направиш, но господ може
всичко.
– Сега иди спи, утре...
Но селянката молеше, настояваше упорито.
До утре кой знае какво ще стане. Детето е зле,
болест не чака. Само господ може да помогне. Тя
ще си плати, каквото прилича.
– Луда си ти, караш ни да отваряме манастира
посред нощ, да влязат бунтаджиите, да ни дойдат
турците, да изпати манастирът!
Като бъбреше тъй, той влезе в килията си и
след две минути излезе с расото, но обут на босо,
гологлав.
– Върви!
Тя го последва в черквата. Тоя запали воще-
ница, метна епитрахила и взе молитвената книга.
– Дай тук болното!
Илийца приближи детето до светлината. Ли-
цето беше жълто като восък.
– Та то е умряло! – забележи калугерът. Очи-
ците, силно потънали навътре, се поотвориха,
като да опровергаят тия думи, и светнаха като
звездици от отражението на свещта.
Калугерът дигна епитрахила над главата му,
нетърпеливо изчете молитвата за здраве, пре-
54
115
120
125
130
135
140
145
150
155
160
165
170
175
180
185
190
195
200
205