гора. През дърветата небето на изток повече по-
беляваше, челопешките петли пееха раздирател-
но, звездите бледнееха. Разсъмването започва-
ше, те бяха още на половина час разстояние от
Челопек, ако напреки се идеше, но както върве-
ше момъкът, и за два часа нямаше да достигнат.
Селянката се окахъри, да имаше крила, щеше да
го вземе и да хвръкне с него. Той се озърна.
– Съмва се, стрино – каза той.
– Лошо, няма да стигнем навреме – изпъшка
тя. Повървяха още малко. Отсреща се чуха чо-
вешки гласове. Селянката се спря.
– Тъй не бива, момче, да направим друго...
– Какво, стрино? – попита момъкът, който
виждаше в тая непозната жена своя майка, свой
спасител, свое провидение.
– Скрий се в гората, стой до довечера. Като
мръкне, ще те намеря – на, тука пак – и ще те
скрия у дома.
И момъкът намери, че това беше най-умното.
Селянката му повърна пушката.
– Сбогом!
Илийца в това време пипаше детето. Тя из-
плака:
– О, мамке! Та то е умряло, ръчиците му лед!
Бунтовникът се спря поразен. Тая скръб на
селянката го смая; той поиска да каже нещо да я
утеши, но не можа нищо да каже. Сега той виж-
даше, че нямаше право да очаква по-нататъш-
на помощ от великодушната жена, чието сърце
беше разбито от едно голямо лично нещастие.
– О, мамке, гълъбчето ми... – вайкаше отча-
яно тя, като се вгледваше в лицето на детето.
Бунтовникът тръгна из гората, цял потресен,
безнадежден. Но разплаканият глас на бабата му
извика:
– Момче, крий се хубаво днес. Довечера – пак
тук, та да те намеря...
И тя се изгуби между тъмните дънери.
VI
Тая сутрин майското слънце се показа радост-
но от чистото небе, няколко дена все облачно и
дъждовно. Разкошната длъгнеста долина, която
се отваря от Шишмановата скала, имаше омайна
хубост, пременена в пролетна зеленина, проряз-
вана от сребристия пояс на реката, лъснала от
лъчите на слънцето. Дотук, до Шишманова ска-
ла, се свършва нейната одисея из тесни клисури
и безконечни планински завои, ту между стръм-
ни урви, покрити с дъб и бук, ту под високи на-
въсени скали, на пробити с пещери, настръхнали
със замъкообразни изваяния и странни обелис-
ки, своенравна игра на стихиите и времето.
Току-що слънцето излезе над кръгозора,
из пътя откъм Враца се подаде турска конни-
ца, а след нея из ръжовете се зачерня голяма
тълпа пеши хора, на която краят не се видеше.
Конницата и пехотата скоро доближиха Искъра
и се спряха. Пехотата състоеше от около трис-
та души; отпреде и вървяха турци башибозуци,
въоръжени с всякакъв род оръжия, а осталото,
грамадната част, бяха черкези, също въоръжени.
Подир няколко минути бавене конницата пусна
да минат напред черкезите, а тя остана настра-
на. Тая шумна сган се предвождаше от прочутия
тогава черкезки големец Джамбалазът, свиреп и
кръвожаден кавказки разбойник, от тайфата на
когото беше пукнала пушката, що простря мър-
тъв Ботева вчера.
Джамбалазът, на кон, се спря срещу челопеш-
ката гора, недалеко от старовремската развалена
черква. Отляво на гората се вдигаха непристъпни
зъбери и ярове, а отдясно се откриваха челопеш-
ките ниви и бостани, дори до другия гол рът. По
стръмнината на гората виждаше се през дървета-
та уединена кошара, парясана сега от стопана си.
Всички очи бяха обърнати към гората, дъл-
бока, пуста и спокойна, дето сега се криеше бун-
товникът. Но потерята не идеше за него. Тая нощ
бе пристигнало известие във Враца, че един час
преди съзоряване една чета комити била се спус-
нала от Балкана в тоя шумак, вероятно с наме-
рение да мине Искъра и да се спаси в голямата
Стара планина.
Потерята, наежена, ободрена от вчерашната
си победа, очакваше заповедта, когато Джамба-
лазът, слязнал от коня, с неколцина по-предни
башибозуци обсъждаше положението и начина
на нападението. Той беше мургав, висок, черно-
брад четирийсетгодишен човек с бляскаво чер-
кезко облекло, набучен с оръжие; погледът му,
зверски и лют, светеше под високата му космата
черкезка гугла.
В това време изгърмя пушка от кошарата и
планинските екове повториха и продължиха гьр-
межа.
57
400
405
410
415
420
425
430
435
440
445
450
455
460
465
470
475
480
485
490