в гостилницата.

– Е? – отвръщам аз.

– Е? В туй време, разбираш ли, оня до вратата

задрънка звънеца, па чух, че свирна машината,

излизам – не можех да ти се обадя, – гледам, на-

шият трен потегли. Бре! Килимчето ми! Та като

фукнах подир него, па бяг, па тичане – остави се!

Хеле

по едно време, гледам, поспря се, и аз – хоп

! – та вътре. Един ми поизвика нещо сепнато –

хеке-меке – аз, знаеш, не си поплювам, пообле-

щих му се насреща, показах му килимчето, ней-

се, разбран човек излезе. Позасмя се даже. Кой

да знае, че ще се връщаме пак назад. Унгарска

работа!

Аз, грешен човек, от душа се смях на бай Га-

ньовото приключение. Бедният! Тренът мане-

врирал да влезе в друга линия, а бай Ганьо тичал,

горкият, цели три километра да го гони – зер

ки-

лимчето му вътре!...

– Ами ти от бързане забравил си да заплатиш

бирата си, бай Ганьо.

– Голяма работа! Те малко ли ни скубят! – от-

говори бай Ганьо с един тон, нетърпящ възраже-

ние.

– Аз я платих.

– Имал си бол

пари – платил си я. Я качвай

се, качвай се по-скоро да не припкаме пак подир

машината – каза наставнически бай Ганьо.

Влязохме във вагона. Бай Ганьо приклекна

над дисагите си гърбом към мене, извади поло-

вин пита кашкавал, отряза си едно деликатно

късче, отряза и един огромен резен хляб и почна

да мляска с един чудесен апетит, като издуваше

със залъците си ту единия, ту другия образ и час

по час опъваше шията си, за да може да преглът-

не сухия хлебец. Нахрани се бай Ганьо, поориг-

на се веднъж–дваж, изтърси трохите в шепата си,

глътна и тях, измъмра под носа си: „Ех, да има

сега някой да ме почерпи едно винце“, седна на-

среща ми, засмя се добродушно и след като ме

гледа умилно цяла минута, рече:

– Твоя милост, ходил ли си, обикалял ли си

тъй повечко свят?

– Ходил съм, бай Ганьо, доста.

– Ии, ами аз що свят съм изръшнал! Ц… ц…

ц… Ти остави Едрене, Цариград, ами във Влаш-

ко! Ти вярваш ли? Туй Гюргево, Турну Мъгуре-

ле, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ, Галац – ча-

кай да те не слъжа, в Галац не помня бях ли, не

бях ли – всички съм ги изредил.

Пътят ни до Виена мина еднообразно. Аз

предложих на бай Ганя една от книжките си, за

да си съкрати времето с четене, но той любез-

но отклони предложението ми, защото бил чел

доста на времето, и счете за по-практично да си

дремне. Защо ще стои бадева

буден; тъй и тъй

е дал пари за железницата, поне да се наспи. И

заспа. Заспа и захърка така, че не ти трябва да

слушаш рева на Атлаския лев.

Стигнахме във Виена и спряхме в традицион-

ният хотел „Лондон“. Слугите снеха от колата

моята чанта, поискаха да вземат и бай Ганьовите

дисаги, но той от деликатност ли, кой знае, не им

ги даде:

– Как ще им ги дадеш бе, братко, гюл е това

– не е шега, миризма силна – ще бръкне да из-

вади някое шише – иди го гони сетне! Знам ги

аз тях. Ти не ги гледай, че са такива мазни (бай

Ганьо искаше да каже учтиви, но тая дума е още

нова в нашия лексикон, забравя се), не гледай,

че се увиват около тебе. Защо се увиват? Мигар

доброто ти мислят? Айнц, цвай! Гут моргин, па

все гледат да докопат нещо. Ако не – бакшиш!

Аз защо пазя на излизане от хотела да се изнижа

мълчешката. Просяци! На тогоз крайцер, на оно-

гоз крайцер – няма изкарване!

Тъй като розовото масло, което носеше бай

Ганьо, беше действително доста ценен предмет,

аз му препоръчах да го предаде за съхранение на

касата.

– На касата ли? – извика той с тон, в който

звучеше съжаление за моята наивност. – Чудни

сте вий, учените? Ами, че ти отде знаеш какви са

онези на касата? Прибере ти гюла завий си края

нанякъде... Е, сетне? Какво правваш? Остави се!

Видиш ли този пояс? – И бай Ганьо си повдигна

широката жилетка. – Всичките мускали ще ги на-

тъпча вътре. Истина, тежичко малко, ама сигур.

И бай Ганьо се обърна гърбом към мене

(„свят много, хора всякакви, кой знае и туй хлапе

какво е“) и почна да тъпче мускалите зад пояса

си. Аз го поканих да обядваме.

– Къде да обядваме?

– Долу, в ресторана.

– Благодаря, не ми се яде! Твоя милост иди,

хапни си. Аз ще те почакам тука.

Уверен съм, че щом излязох из стаята, бай

Ганьо е отворил похлупците . Има си човекът за-

100

105

110

115

120

125

130

135

140