152
на духовните слепци, лишени от сетива за красотата на българската реч.
Като всички бездарници те имат за оръжие
хулите гадки
и
думите кал-
ни.
Силата им не е в съзиданието, а в отрицанието:
отрекоха те, о, език
страдални!
Реторичните въпроси
Вслушал ли се е някой досега / в
мелодьята на твойте звуци сладки?, Разбра ли някой колко хубост,
мощ / се крий в речта ти гъвкава, звънлива?
изобличават дълбокото
невежество на ругателите. Те не знаят, но петнят; не са се опитвали да
открият истинската стойност на езика, но хулят с примитивната злъч на
непросветените. Смисловата антитеза на
свещен
е низката клевета, коя-
то повтарят
и чуждите, и нашите във хор.
Поетът не скрива болката
от позорните им дела, защото ги възприема като морално посегателство
над националното достойнство. Аргументите на хулителите са предадени
в преизказни глаголни форми, което свидетелства за неприкритата иро-
ния (насмешка), дори за презрението на автора към доводите им. Вазов
спори, но не влиза в диалог с тях – налице е пряко обръщение към езика,
но липсва пряко обръщение към неговите отрицатели. Авторът като че
ли смята злословниците за недостойни противници. На тях отговор ще
им даде бъдещето, самата
история ще докаже колко несъстоятелни са
укорите им. Така поетът сякаш противопоставя не две гледни точки,
а
два типа ценности: вечните и преходните
. Основанията на едните са
вековни
, основанията на другите са
модни
. Първите са издържали про-
верката на времето, вторите са нетрайни и бъдещето ще ги забрави.
Лирическият говорител
в стихотворението е обобщен образ на
творческата личност. Той по-добре от всички познава възможността на
родния език да въздейства с художествени образи върху човека и прие-
ма като своя лична мисия задачата да бъде негов бранител. Подобно на
магьосник лирическият говорител използва мощта на българското слово,
за да предизвика активната позиция и на читателя.
Пламенният отпор на ругателите е израз на неговия граждански и
творчески дълг. Той се изразява в това да превърне
черния
срам във
вдъхновенье
, да покаже истинския облик на българския език, да осигури
приемственост, завещавайки го на
бъдещото бодро поколение.
Затова
финалът на стихотворението звучи като свещен обет: творецът
се врича да отмие езика от всички клевети и да го предаде на потомците в
най-чистия му вид. Последните две строфи придобиват форма на тържестве-
на клетва. Художественото слово създава най-трайните и нерушими връзки
между поколенията. То е послание от миналото през съвременността към
идното. А възвърнатата слава на езика ще бъде най-силното наказание за
неговите хулители:
с удара на твойта красота аз хулниците твои ще
накажа.
Опиянен от скоро извоюваната свобода, българският народ има нужда
да подхрани своето самочувствие. Езикът е най-красноречивият белег на
народността. Той е емблема на българщината. За автора няма по-убеди-
телен начин да стимулира националното достойнство на сънародниците
си от това да отвори очите им за красотата и мощта на тяхното слово, да
предизвика гнева им срещу жалките ругатели.
Неслучайно първият стих определя езика с
епитета
„свещен“ и с
ме-
тонимията
„на моите деди“. Двете художествени средства приписват на
езика библейска значимост: той е праначалото на всичко родно и носи
древни послания. Самата дълговековна история на словото е гаранция за
неговата вечност. То е било хранилище на живата традиция през столе-
тията, пренесло е духовното богатство на народа във времето.