167

ирония и болка. Те се проявяват особено при описанието на трепетно

очакваната среща с родното присъствие сред изложението. Навлиза-

нето в сумрачното пространство на дюкяна е белязано от две витрини

с розово масло – емблемата на ориенталска България. Но бързо след

първото „мило“ впечатление се налага друго: за липсата на ярки пости-

жения, с които България може да удиви света. Експонатите я предста-

вят по-скоро като изостанала селскостопанска страна: няколко кутии

с тютюн и цигари, невзрачни восъчни фигури с типични дрехи на сел-

ска булка, шоп и военен. После се изреждат пешкири, плетени чорапи,

бъклици, тамбури, мускали, ножици. С добродушна насмешка авторът

изрежда тези образци, които създават пошла представа за народните

традиции и занаяти и в никакъв случай не могат да се нарекат

мостри

за високи „технически“ завоевания. Те са

примери от миналото

, го-

ворят за изостаналост, за липса на възможност родината да участва

в реална конкуренция с модерния свят. За отечеството ни хората не

знаят, но и липсва причина, която да ги подтикне да научат. Дори в лю-

безните усилия на уредника Шопов непрестанно да

преподава

уроци

по география личи

провинциален комплекс за изостаналост.

Пред

очите на посетителите върху картата бастунът му първо показва Ца-

риград, а после през Одрин се придвижва към Розовата долина. Даже

претенциозното Ӝ определение като

земен рай

не заличава сянката на

робството: какъв ще е този рай, щом никой не е чувал за него!

Засегната е и темата за

отношението на другите към нас.

То личи

от бегло споменатите посетители, предимно американки, които се заг-

леждат по украсите в носиите и войнишките облекла. Въпреки стара-

нието да спечелят вниманието им българските търговци не постигат

нищо повече от възпитана любезност. Наблюдателите

откликват с

шаблонни изрази – „О, да! Добре!“, които показват само добро пове-

дение, елементарно любопитство към странното, непознатото, но не и

задълбочен интерес.

Но голямата болка на Алеко не идва от скромността на експонатите,

с които родината присъства на изложението. Тя е свързана най-вече с

хората, които ги предлагат:

те са истинското „лице“ на България.

Че са недодялани, без обноски (справят се

криво-ляво

с рекламата, не

говорят, а се

разправят

с гостите), че не знаят езици (неспособни

на

пълноценен диалог със света), че нямат усет за новото – това той някак

успява да го преглътне. Но че са с манталитет на

мошеници

, на

безо-

гледни търгаши

– ето това наистина отблъсква пътеписеца. Нашите

представители и продавачи не се притесняват да мамят, че стоките са

старинни и затова – ценни. Те предлагат фалшификати вместо ориги-

нали, увеличават цените, спекулирайки с незнанието на посетителите.

Понеже сами са нечестни, гледат на тях

недоверчиво, под вежди

. По-

ради собствената си ограниченост не уважават и околните, а прибър-

зано ги оценяват като

абдали

будали

: лесни жертви при надлъгване.

Те не работят за

авторитет

а на България, а го

сриват

. Търсят един-

ствено

лична изгода

от присъствието си. Затова и отношението им

към минаващите е презрително, като към

мющерии

– клиенти, които

някак трябва да подмамиш и да им пробуташ стоката. За Алеко Кон-

стантинов това е истински позор, който обяснява жеста със скритото

зад вестник лице на разказвача: в него личи срам от такива сънародни-

ци, опит категорично да се разграничи от тях.