168
ГЕРОИТЕ
Водещ герой в откъса е
разказвачът
, през чиито очи читателят
„вижда“ Чикагското изложение. Той носи черти на любознателен ин-
телигент, жаден да откривателства в една непозната обстановка, но и
обективно да предава наблюденията си, без да идеализира.
Първото му преживяване е искрено изумление: грандиозните маща-
би са стъписващи, несравними с нищо виждано преди. Гигантските па-
вилиони, красивите украси, ярката светлина, пъстрото гъмжило от хора
го смайват. Зрителни, слухови и обонятелни усещания се примесват и
той без свян признава неспособността да обхване всичко в детайли:
отваря сетивата си само за най-едрите контури. Любопитството към
света обаче не е притъпило интереса към българското. Очите трескаво
търсят знаците на родното. Радостта, когато го открива, личи от епите-
тите
мило
и
славно
– намек за добронамереност и искрена патриотична
надежда, че отечеството може да се впише в панорамата на света. Те
обаче скоро са подменени от смущение. На фона на осветените пала-
ти на другите държави потуленият в мрак, затънтен дюкян поражда
твърде слаб интерес у чужденците, а невзрачните експонати вътре едва
се разпознават дори от българи. Неприкрито разочарование носят и
самите мостри на родното – изглеждат вехти, незначителни. Те не са
белези на напредък, затова пораждат насмешка: забелязват се
по-ско-
ро с обоняние, отколкото със зрение
. Разминаването между очаквано
и действително прави
разочарованието да градира
до състояние на
срам. Неговите белези са наведеното тяло на разказвача, скритото зад
вестник лице (дано не го припознаят като земляк на нашенците!) и пре-
ди всичко ироничните размисли колко непреводим е нашият образ за
пред чужденци. Героят разбира, че трудността евентуално да се пре-
веде на английски някоя статия за
абички
и
салаши
не идва от липсата
на съответни думи, а от незначителността, от пошлостта на това, което
вълнува българите.
Описан е и образът на
г-н Айвазиян
– търговец от панаира до из-
ложението. Въведен в текста като
софийски гражданин
(тоест пред-
ставител на модерното общество), той всъщност е напълно изостанал
от времето човек. С усета на
използвач
е
накупил
евтино от селата
всевъзможни
битови предмети – домашно тъкани платна, килими, чо-
рапи, обици и части от народни носии. Опитва се да ги пробута на
американците като антикварни сувенири, лъжейки за произхода и за
действителната им цена. Девизът му „Думите пари не струват“ издава
манталитет на
непочтен
и
алчен
търгаш, който разчита единствено на
измама във взаимоотношенията си с другите. Затова и надписът над
бараката
му е в пълен контраст с реалната стойност на продаваното:
претенциозното рекламиране на стоката му е по-скоро подигравка с
наистина значимото в България и цененото от българския народ.
Неколкократно изтъкваната любезност на
г-н Шопов
не успява
да компенсира
наивните му опити
да впечатли посетителите. Като
официален уредник той е гостоприемен домакин, мъчи се да възбуди
интерес у гостите, склонен е дори да преувеличава
райската хубост
на земята ни и страховитата армейска мощ на държавата. Но даже не-
уморните усилия да
преподава география по картата
не са убедител-
ни: сам той явно още изпитва неувереност в авторитета на отечество-
то, щом му приписва достойнства
по съседство
с Турция.