178

ГЕРОИТЕ

Главен герой в текста е Бай Ганьо

– български търговец на розово

масло, тръгнал да го продава из Европа. Той е представен чрез постъп-

ките и реакциите си – така, както са видени през очите на разказвача и

случайно срещнати хора.

Най-силно се натрапва неговото

изкривено чувство за собственост.

Възможността да се раздели с килимчето поражда панически реакции.

Страхът да предостави багаж на прислужник, на съхранение в опреде-

лено за целта място или без личен надзор, го превръща в посмешище.

Готов е на неудобството да мъкне мускалите в пояса си, защото преценя-

ва околните с манталитета на грабител: вижда у тях крадци, понеже той

без колебание би присвоил чуждото. Сама по себе си отговорността за

собствеността не е порок, но у търговеца тя е изродена до крайност и го

превръща в

роб на притежаваното имущество.

Силно отблъсква Бай-Ганьовото

използвачество.

То се проявява в

липсата на всякакво смущение, че друг е платил сметката му („Имал си

бол пари – платил си“). Не се притеснява да се възползва от чужд труд

(неблагодарен е към прислугата), а хапването скришом и отказът да се

нахрани спокойно в ресторант го уличават като много стиснат. В същото

време обаче е предразположен към аванта – подсещащо споделя мечтата

някой да го „почерпи“. Отношението му към парите е далеч от типична-

та за патриархалния българин спестовност – то е на

алчен скъперник:

ревниво пази своите, а от разходите на другите търси единствено облага.

Скъперничеството е свързано и с друга черта от характера му: мани-

акалната

подозрителност.

В постъпките на търговеца не личи никакво

доверие към околните. Той им

приписва

собствените си пороци: разчи-

та неправилно любезните жестове (

все гледат да докопат нещо

), схва-

ща ги като лицемери (

мазни са, увиват се, просяци

). Понеже във всич-

ко търси личен интерес, не допуска, че на света има и безкористност:

пренебрежително възприема тревогата на спътника си при изчезването

от закусвалнята, гледа да се

изниже мълчешката

, а щом го сварват да

пришива нов джоб към антерията, лъже за истинските си намерения.

Преследването на материални облаги у него е съчетано с

духовна огра-

ниченост.

Ако физическият товар на Бай Ганьо са дисагите с кашкавал и

мускали, духовният му багаж е самодоволството на необразован и напълно

сляп за култура човек. За тях подсказват незнаенето на езици, отхвърлено-

то предложение да прочете нещо, отказът да

разглежда забележителности

в нова страна: „Какво ще Ӝ гледам на Виената, град като град, хора, къщи,

салтанати“. Такива недостатъци не могат да спечелят разбирането на чита-

теля, да го накарат добродушно да съжали човека, живял дълго в културна

изолация от света. Те отблъскват, защото у героя

отсъства стремеж да

навакса пропуснатото,

да разшири познанията си. Бай Ганьо е самодо-

волен простак с неоправдано самочувствие. Той се има за опитен, защото

изръшнал

много свят, налага себе си за еталон на културност, понеже

бил

чел доста навремето

. Мерките му за света и околните не се променят,

не търпят развитие, поради което сам не схваща колко тесен е всъщност

мирогледът му и колко е далеч от цивилизацията. Отсъствието на жела-

ние да се обогати духовно, е допълнено с презрение към културните хора.

Учените

му се струват

странни – не ги разбира, тъй като не допуска, че

освен материални човек може да има и духовни потребности.

Даже

външният му вид

недодяланата реч

го представят като за-