218

кото нещастие, състраданието

надеждата.

Човешкото нещастие

е съвсем конкретно определено чрез

социал-

ните причини

, които са го предизвикали.

Немотията

е предпоставка за

злочестината на семейството. За нея научаваме от описанието на външ-

ния вид, поведението и начина на живот на другоселците.

Гунчо споделя

семейната си мъка,

че вече е изгубил две-три деца,

което подсказва, че семейството не е живяло в добруване. Фразеологиз-

мите

гледали сме го като очите си, от устата си

съм отделял

говорят

за родителската жертвоготовност. Въпреки това детето му е нещастно,

защото ергените

богати жени търсят.

Човешкото нещастие в разказа

има и други измерения – освен социални за него

има и чисто лични

причини.

Зла болест е поразила най-скъпото, което Гунчо и жена му

имат: единственото опазено дете. Умалителното съществително

момич-

ка

с което бащата нарича рожбата си, загатва, че тя е смисълът на целия

му живот. Със сиромашията той някак се е примирил, но болестта на де-

тето му го е съсипала. Тъкмо защото за Нонка би направил всичко, Гун-

чо се е впуснал в отчаяно дирене на бялата лястовица. Пред събеседника

си той признава, че сам не вярва много на чудото. Но като всеки отчаян

човек е потиснал гласа на разума и посред лято, в най-натовареното за

селяните време, е повел каруцата си по прашните пътища из равнината.

На второ място произведението поставя

темата за състраданието,

олицетворено от образа на Моканина. В отношението на овчаря към

Гунчо се наблюдава бавна промяна. В началото очите му възприемат

пристигналия като

чужденец:

лицето на мъжа е непознато, червеният

елек издава, че е от друг край – от торлаците. В края на бащината изповед

обаче същият непознат вече е наречен с думата

братко

от Моканина. А

когато вижда болното девойче, милостта и състраданието му са тъй сил-

ни, че двукратното обръщение към детето на чуждото семейство е

чедо

Сякаш споделената мъка е създала здрави, едва ли не родствени връзки

между хората. Вопълът на овчаря към небето е израз на страстен гняв,

който може да изпита човек само ако е лично наранен. Чуждият е станал

свой, болката на непознатия се е превърнала в собствена болка, защото

Моканина е

състрадателен

човек.

На трето място разказът разработва темата за

надеждата

, която е ос-

танала едничка крепителка на отчаяните в тяхното нещастие. За освет-

ляването на тази тема ключова роля в творбата има символният образ на

бялата лястовица.

Неслучайно в текста се казва, че такава птица е изключително рядко

явление:

на сто години я се появи веднъж, я не.

Срещата с нея е тъй

рядка, както рядко се случва животът да бъде щедър на радост и щастие

за хора като Гунчо и семейството му. Мълвата за

досущ бялата като

сняг

лястовица, която церяла болни, е последното упование за чезнещата

девойка и измъчените родители. Отчаянието им

е голямо, те се вкопчват

в разказа за

чудото

и тръгват да го дирят.

ГЕРОИТЕ

Централен герой

в творбата е

Гунчо

. За изграждане на образа му пи-

сателят използва различни похвати. Важна роля играе

портретната му

характеристика.

Външният му вид е въведен през очите на Моканина.

С богатия си житейски опит овчарят разбира, че е бедняк. Художестве-

ните

детайли

издават социалното му положение. Кръпките по ризата,

оръфаният пояс, босите крака показват неговата немотия. Ръцете му са