годе състояние и помагаше по силите си на бедните и презрени

останки от героическите чети на Хаджи Димитра и Филип Тотя.

Всеки такъв „народен“ тютюнджия даваше на вяра тютюн на съ-

отечествениците си с блага надежда, че ще му се разплатят при

по-добри времена; най-после и да не му платят – нищо няма; те са

хъшове, бедни хора, казваше си той и се усмихваше.

– Бай Андо, я ми претегли още двайсет и пет драма тютюн,

па го запиши при другия – казваше един дрипав, неопран и едър

хъш на „народния“ тютюнджия. – Чорбаджията – исках му тая

заран пари, – но каза: утре ела. Той ми помага, не е лъжа; но ако

ме излъже и утре, ще му разпукна главата на това куче...

– Крумов! – казваше един друг хъш, като се обръщаше към

един бакалин: – Займи ми два франка още.

– Ще ги изпукаш и тях; знам си аз стоката... Нà ти петдесет

бана, па се пилей!... – казваше Крумов. Тогава беше патриоти-

ческо да се носят гръмки прякори. Имаше още Перунов, Асенев,

Балкански, Левски, Гръмников, Планински и пр.

•

Какво видяхте и чухте?

•

Кое ви изненада? Защо?

•

Кое не разбрахте?

•

Какво ново очаквате да

научите?

•

Прочетете откъса.

À ÊÀÊÂÎ ÌÈÑËß ÀÇ

Но нека влезем в кръчмата, на която прозорчето светеше още

през нощта.

Тая кръчма беше една дълбока изба, в която се слазяше по

една стръмна и извита стълба.

Една опушена и полуразбита лампа висеше на потона и освет-

ляваше вътрешността.

Един топъл и задушлив въздух, сгъстен от кадежа на лампата

и цигарите и от киселите изпарения на питиетата, пълнеше това

подземие. На една страна, въз една висока усамотена и измокре-

на полица, стоеха йерархически наредени чашите и шулците. На

срещната стена бяха налепени няколко литографически картини,

които представляваха боевете на Хаджи Димитровата чета при

Върбовка, при Караисен и клетвата, която прави същата чета

на дунавския бряг. Няма нужда да описвам подробностите на

тия картини; те са разпространени по всички кътове на отечест-

вото ни и всеки от нас ги е гледал на времето с благоговение

и възторг. Достойна за любопитството беше още една картина,

изписана грубо, с ръка, залепена под горните три. На лявата Ӝ

страна беше изображено нещо като село. Из това село излизаха

няколко селяни. Пред тия селяни вървеше един стар турчин с ог-

ромна гъжва, с едно блюдо в ръцете, в което като да стоеше пита

хляб. Срещу тая буколическа група задаваше се друга една гру-

па, състояща се от въоръжени человеци, с бели хъшовски дрехи,

с цървули и с калпаци, на които личеха малки левчета. В средата

се издигаше един великан, който държеше висок червен байрак

със словата „Свобода или смърт!“. Отдолу с едри неправилни

букви се разказваше съдържанието на картината, представляю-

ща посрещането, което направи един турски първенец на четата,

не помня добре в кое село. Това разказване се свършваше с ду-

мите:

Да живее храбрият Странджа – знаменосец!

Една дружина от шестима души, насядали на одърчето в дъно-

то на избата, допълняше изгледа.

Те бяха всичките хъшове или почти хъшове. Най-старият от

тях, който беше най-снажен, дълголик, сух, жълт, с гъста черна