128
Точица бързо затича нагоре по
стълбите. Беше още междучасие.
Тя се изкачи на първия етаж и запи-
та едно момче къде е учителската
стая. То я заведе.
Точица почука. Вратата се отво-
ри. Пред Точица застана едър млад
господин.
– Имам намерение да говоря с
господин Бремзер – обясни тя.
Влязоха в голяма стая с много
столове. На всеки от тия столове
седеше по един учител и при тази
страшно хубава гледка Точица по-
лучи сърцебиене. Нейният спътник
я заведе до прозореца. Там се беше
облегнал възрастен дебел учител с
безбрежно голо теме.
– С мене ли искаш да говориш? –
запита господин Бремзер.
– Да – каза Точица, – познавате
ли Антон Гаст?
– От моя клас е – заяви господин
Бремзер и погледна през прозореца. –
И тъй, какво се е случило с Антон?
– Той е заспал в часа по смятане –
заразказва Точица, – а за съжаление,
и домашните му работи не Ви ха-
ресват вече. Той ми разправи, че ако
продължавало тъй, щял сте да пише-
те на майка му писмо.
– Точно така. Писмото за майка
му ще замине още днес.
– Е, добре, тогава слушайте вни-
мателно! – каза тя. – Майката на
Антон е много болна. Тя беше в
болница, там є изрязаха някакъв из-
Господин Бремзер разбира как стои работата
растък, и сега вече от седмици лежи
вкъщи и не може да работи.
– Не знаех това – каза господин
Бремзер.
– И тъй, тя сега е на легло и не
може да готви. И знаете ли кой гот-
ви? Антон готви. Горкото момче
се съсипва денем и нощем. То обича
майка си и се труди, готви, печели
пари, плаща храната, плаща наема.
Чудя се изобщо, че не спи през време
на всичките Ви уроци!
Господин Бремзер мълчеше. Дру-
гите учители слушаха внимателно.
Точица продължаваше с пълна пара.
– А ето, Вие сядате и пишете на
майка му писмо, че момчето било
мързеливо. Ако изпратите писмо,
горката жена от уплаха веднага ще
се разболее пак! Но тогава вече и
момчето ще се разболее. Гарантирам
Ви! Няма да издържи още дълго тоя
живот.
Господин Бремзер каза:
– А защо самият той не ми е
разправил това?
– Тук сте прав! – рече Точица. – И
аз го запитах, а знаете ли какво ми
каза той? „Предпочитам да си отха-
пя езика“. Може би е много горд.
Господин Бремзер се дръпна от
прозоречната дъска.
– Е, добре – каза той, – няма да
пиша писмото.
– Правилно – рече Точица. – Вие
сте мил човек! Веднага си го помис-
лих и много благодаря!