134
25 юли
Бате, петното е завинаги изтрито!
Но да разказвам по ред, че иначе
няма да разбереш. Сутринта прис-
тигна с колело леля Янка да ни доне-
се мляко от нейната крава и пресни
яйчица. Седна, помълча и каза с въз-
дишка:
– Иринчето изчезна...
– Как така изчезна? – викна баба.
– Ами вчера майка є отишла с
другите жени да събира сено на копи.
Взела и Иринчето, да си поиграе на
слънчице. Детето цял ден тичало,
играло на криеница из копите. И
надвечер изведнъж изчезнало. Майка
му викала, обикаляла, всички жени
викали и търсели – нищо. Иринчето
го нямало.
– После – пита нетърпеливо баба.
– После бащата на Иринчето и
други мъже се качиха на един ками-
он и хайде в ливадите. До среднощ
обикаляли със запалени фенери – от
Иринчето ни следа!
Иринчето. Най-милото същество
в селото! Бяло, русо като глухарче и
все засмяно. Ти знаеш, бате, че мно-
го не си падам по малките деца. Но
при Иринчето направо се разтапям.
Като ме гушне, затварям очи от
блаженство.
Сърцето ми щеше да се пукне от
мъка. Реших: ще търся Иринчето,
докато я намеря! Сбогувах се мисле-
но с теб и с баба. Какви ли изпита-
ния ме очакваха?
Иринчето
Ето ги и ливадите. Слънцето
напече силно, прахта щипеше носа и
очите ми. Дигнах муцунка и започ-
нах да душа на всички страни. И ето
че зад една копа долових мириса на
Иринчето. Тръгнах по него като по
конец. По-бързо, по-бързо! Горкото
дете не бе ни яло, ни пило от вчера.
А какъв ли страх е брало самичко
през нощта!
И както тичах по следата, ниш-
ката изведнъж се скъса. Едва не се
строполих от един стръмен бряг.
Познах мястото – викаха му Жъл-
тата глина.