48

В нощта преди идването на Но-

вата година земята е покрита с бяла

снежна покривка. Горе на небето

трепкат звезди, а долу блести сне-

гът. Светло е като ден. Надалече се

виждат черните сенки на дърветата.

Сегиз-тогиз от близкото село се чува

кучешки лай. Там хората спят и съ-

нуват утрешния радостен празник.

Към полунощ, малко преди да

звънне дванадесетият час, накрай

селото излезе стара жена. Тя беше

висока, суха и прегърбена. За да не

падне от слабост, се подпираше с

патеричка. Облечена беше в дрипи.

От главата є се спущаха бели коси.

Тя крачеше, спираше се от време

на време и гледаше напред, сякаш ча-

каше някого. След миг нещо профуча

пред нея. На близкото дърво кацна

бухал.

Две сестри

– Буху! Буху! – рече бухалът. –

Какво? Заминаваш ли? Заминаваш ли?

– Заминавам – отвърна бабичка-

та. И после попита: – А къде е сес-

тра ми? Иде ли вече?

– Иде! – избуха бухалът. – Поглед-

ни напред. Ей там, хе-е-е!

Бабичката погледна. Далеч по

равния сняг се мяркаше светлина.

Светлината идеше все по-близо и

по-близо.

Бабичката се спря. Срещу нея

профуча шейна, возена от два еле-

на. В шейната седеше млада, хубава

жена. На главата є светеше корона.

Златошита шуба подкрепяше русите

є коси. Жената съзря бабичката и

дръпна юздите на елените. Шейната

спря.

– Коя си ти? – попита младата

жена.