80
Когато се завърна от последното
си пътуване, старият пътешест-
веник донесе у дома едно японско
чадърче. То беше направено от яр-
косиня коприна, върху която неиз-
вестен художник беше нарисувал
момиче в пъстро кимоно, разцъфнало
вишнево клонче и птица с разперена
като ветрило опашка. Дръжката на
чадърчето беше от слонова кост.
В Япония това не е просто вещ за
употреба, а украшение и гордост за
младите жени.
Пътешественикът сложи чадър-
чето на закачалката в антрето и го
забрави. Дойде есента.
След първия дъжд в антрето се
появи стар дъждобран, а под него
като черни котараци се настаниха
мокрите галоши на стопанина. Те
придружаваха възрастния човек при
неговите всекидневни разходки. Кога-
то се връщаха, дъждобранът и га-
лошите шумно разговаряха за това,
което са видели по пътя, и високо-
мерно поглеждаха пъстрия си съсед:
– Да, тежка ни е съдбата. Дъжд
ни вали, кал ни облива, блъскат ни
пътници в трамвая. А някои си про-
живяват живота безгрижно.
– Вярно! – побърза да потвърди
дъждобранът. – Някои са непоноси-
ми мързеливци. По цял ден дремят
вкъщи на сухо и топло, докато ние
вършим и тяхната работа.
С треперещ от вълнение глас
японското чадърче се обади:
– Извинете за безпокойството, за
кого ставаше дума преди малко?
– Какво безсрамие! – избоботиха
галошите. – То се осмелява да пита!
– Вярно – изписка дъждобранът. –
Непростимо нахалство!
Японското чадърче се обърка от
изненада и обида:
– Но аз не съм виновен... Мен ме
създадоха не за дъжд, а за слънце... И
за красота...
– Ха-ха-ха! Какъв лъжец, нали? –
на левия галош от смях му се отво-
ри дупчица на протрития нос.
– И страхливец! Страх го е да се
покаже навън – изкрещя дъждобра-
нът с яд.
Те не можеха да повярват, че
има вещи, които служат не само за
полза, но и за радост на човешкото
сърце.
Японското чадърче имаше мек
и деликатен характер. То не издър-
жа на нападките – пружинките му
жално изскърцаха и се откачиха:
чадърът падна върху мозайката в
антрето. Там го намери стопанинът
Чадърче от коприна