127

Един човек имал магаре, което

дълги години търпеливо носело

пълни чували жито на мелницата.

Но ето че силите му почнали да го

напускат и то ставало все по-не-

годно за работа.

Разбрало магарето, че нищо

добро не го чака, та побягнало и се

запътило към Бремен – надявало

се, че там ще може да стане град-

ски музикант. Вървяло, що вървя-

ло, зърнало едно ловджийско куче,

което лежало край пътя и дишало

тежко.

– Ей, Давчо, защо дишаш така

тежко? – попитало магарето.

– Ох – отвърнало кучето, – за-

щото остарях, не ме бива вече за

лов. Господарят реши да ме убие и

аз си плюх на петите.

– Аз отивам в Бремен и ще ста-

на там градски музикант. Ела с ме-

не и също подай заявление да те

назначат в музиката.

Съгласило се кучето. Не минало

дълго време, видели един котарак,

който седял начумерен край пътя.

– Каква беда те е сполетяла, та

си толкова кисел, стари Муста-

кане? – попитало магарето.

– Кой може да бъде весел, кога-

то ножът опре на гърлото му? –

отвърнал котаракът. – Остарях

вече, та предпочитам да седя зад

печката и да преда, вместо да ловя

мишки. Но господарката реши да

ме удави и аз офейках.

– Ела с нас в Бремен. Знам, че те

бива за нощна музика и можеш да

станеш там градски музикант.

Котаракът тръгнал с тях.

Скоро тримата бегълци мина-

ли покрай един чифлик. На порта-

та бил кацнал петел и викал,

колкото му глас държи.

– Какво те е прихванало, та си

се разкукуригал така? – рекло мага-

рето.

– Пях на хубаво време – отвър-

нал петелът, – но утре е празник,

ще дойдат гости и стопанката

рече на готвачката да свари супа

от мене.

– Слушай, Червеноглавчо – рекло

магарето, – я по-добре ела с нас в

Бремен. Ти имаш хубав глас и ако

дойдеш с нас, ще направим музика

за чудо и приказ.

Четиримата поели дружно.

Вечерта спрели в една гора да

пренощуват. Магарето и кучето

легнали под едно голямо дърво, а

котаракът и петелът се разполо-

жили на клоните, но петелът по-

размислил и се изкачил чак на

върха, поогледал се на всички стра-

ни и му се сторило, че в далечина-

та блещука огънче. Викнал на

другарите си, че далеко оттук си-

гурно има къща.

Магарето рекло:

– Ще трябва тогава да отидем

там.

Дигнали се и тръгнали към

светлинката. Тя ставала все по-го-

ляма и по-голяма, докато най-сет-

не спрели пред ярко осветена

разбойническа къща. Магарето се

приближило до един от прозорци-

те и надникнало вътре.

Бременските градски музиканти