81

Майчина сълза

Заръмоля дребен есенен дъж-

дец. Жълтият листак в градина-

та светна. Големите гроздови

зърна под лозницата набъбнаха и

кожицата им взе да се пука. Наведе

моравото димитровче цветове

над търкулнатото в шумата

пукнато гърне. Сви се малкото

птиче лястовиче в дъното на гър-

нето и затрепера от студ и мъка.

Всички си отидоха. Отлетяха на

юг неговите две сестричета. Из-

губи се майчицата му в топлите

страни. Оставиха го самї в дъно-

то на гърнето, защото беше сака-

то и не можеше да лети. През ля-

тото избухна пожар в къщата,

под чиято стряха майка му беше

свила гнездо. Докато старата ляс-

товичка смогна да грабне рожба-

та си от огъня, един въглен падна

в гнездото и парна лястовичето

по дясното крило.

Една сутрин старата лясто-

вичка смъкна своята саката рожба

в градината и рече:

– Мило дете, ние днес ще зами-

нем на юг. Ти не можеш да летиш.

Затуй ще останеш тука, ето в

онуй гърне съм ти нагласила мека

перушина. Там ще лежиш. А ко-

гато огладнееш, излез навън и си

клъвни нещо. Цялата градина е за-

рината с плод. Виж какво хубаво

димитровче е склонило чело над

входа на гърнето. Ти не тъгувай.

Напролет ние пак ще се върнем.

– Благодаря, майчице, дето си

се погрижила за мене! – промълви

сакатото и за да скрие сълзите си,

навря главица под крилото на май-

ка си и притихна…

Всички си отидоха. Занизаха се

мрачни дни. Заваля дребен дъждец.

Наквасеното димитровче тежко

отпусна цвят над гърнето. Една

дъждовна капка се търкулна по

най-долния листец на цветето и

се нагласи да падне.

– Ах, колко съм уморена! – въз-

дъхна тя.

– Откъде идеш? – попита лю-

бопитно лястовичето.

– Остави се. Голям път изми-

нах. Ида от Великия океан. Там се

родих. Аз не съм дъждовна капка.

Аз съм сълза.

– Сълза ли? Каква сълза? – на-

дигна се тревожно лястовичето.

– Майчина. Историята на моя

живот е къса. Преди девет дена

една уморена и насълзена лясто-

вичка кацна върху мачтата на

един голям океански параход. Аз