Есенна приказка

– Славенце – рече болната птичка,

като се надигна от гнездото и поглед-

на със светлото си око надолу към

пилето, което шумолеше в тревата

и миеше с росни капки перцата на

крилцата си, – иди, маминото, в ло-

зята да ми намериш едно зрънце от

жълт грозд, че ми е изгоряла душица-

та за сладко нещо!

– Отивам, мамо. Додето се дигне

росата от жълтите листа на брезо-

вата горичка, ще си дойда. Ти лежи в

гнездото и чакай.

Славейчето пъргаво разпери свои-

те малки криле и се упъти към дядо-

вото Радойково лозе, където под

лозите зрееха най-едрите жълти

гроздове. Седнал под една праскова,

дядо Радойко плетеше кошница от

лозина. От време на време посягаше

нагоре с ръка, откъсваше някоя мека

праскова, разхапваше я и пак се на-

веждаше над кошниците. До гърба

му лежеше гътната празна газена

тенекия. От време на време ста-

рецът я удряше с тоягата си и

плашеше косовете да не кълват

гроздето. Тя му беше барабан.

Славейчето кацна на едно клонче

над дядовата Радойкова глава и поч-

на тънко да чурулика.

– Дядо Радойко – думаше то, – ще

ми позволиш ли да откъсна едно

зрънце грозде за болната си майка?

Тя лежи в гнездото и чака. Може ли?

Но старецът не му отвърна нищо,

защото не разбираше славеев език.

Молбата на славейчето му се стори

песен.

– Брей, че хубаво пее крилатичко-

то! – въздъхна той, бутна калпака

на темето и посегна да откъсне още

една праскова.

Птичето пръпна нагоре, побягна

към долния край на лозето и реши да

открадне едно зърно. Слезе под една

кичеста лоза с бяло грозде и устата

му се наляха, като погледна натегна-

лите надолу кехлибарени гроздове.

Но то не посмя да клъвне от грозде-

то, ами се огледа да види няма ли на

земята някое отронено зърно – него

да вземе. Под лозата обаче нямаше.

Славейчето подскокна под друга и

там намери едно. Туй зърно беше

паднало отвисоко и тъй силно се бе

ударило, че се беше пукнало. Протег-

на шия нашето пиле и разтвори чов-

ка. Но щом докосна плода за

кожицата, над главата му изгърмя

дядо Радойко с празна тенекия. Раз-

треперано от ужас, славейчето ос-

тави зърното и хвръкна да бяга с

всички сили. Върна се при болната си

майка и почна да є разправя премеж-

дието си.

– Нищо – въздъхна майка му и поч-

на да го милва нежно с крилото по

главата, – нищо, пиленце, друг път

ще ми донесеш грозде. Когато дядо

Радойко обере лозето си, там няма

да има никого. Ти ще идеш, ще пре-

търсиш всичките лози и ако имаме

късмет, ще намериш някое забраве-

но зърно. Нищо, чедо – говореше тя и

очите є потъваха във влага.

Славейчето се нажали, хвръкна на-

вътре в гората и кацна на една леш-

никова вейка над горския път.

Въздъхна. Мъката, която се беше

натрупала в душата му, натежа и