Иринчето

Писмо деветнадесето

25 юли

Бате, петното е завинаги изтри-

то!

Но да разказвам поред, че иначе ни-

що няма да разбереш.

Сутринта пристигна с колело леля

Янка, да ни донесе мляко от нейната

крава и пресни яйчица. Седна, помъл-

ча и каза с въздишка:

– Иринчето изчезна...

– Как така изчезна? – викна баба.

– Ами вчера майка є отишла с дру-

ги жени да събират сеното на копє.

Взели и Иринчето, да си поиграе на

слънчице. Детето цял ден тичало,

играло на криеница из копєте. И над-

вечер изчезнало. Майка є викала, оби-

каляла, всички жени викали и търси-

ли – нищо. Стъмнило се, жените се

прибрали...

– После? – нетърпеливо пита баба.

– После бащата на Иринчето и дру-

ги мъже се качиха на един камион и

хайде в ливадите. До среднощ обика-

ляли със запалени фенери – от Ирин-

чето ни следа! Горката є майка плаче

и се тръшка, цялото село е в тревога!

Иринчето. Най-милото същество

в селото! Бяло, русо като глухарче. И

все засмяно. Ти знаеш, бате, че много

не си падам по малките деца. Уж те

милват, милват, па току ти брък-

нат в окото или почнат да ти ску-

бят опашката. Но при Иринчето

направо се разтапям! Като ме гушне,

затварям очи от блаженство. А как

сладко мирише! Пред очите ми се за-

изреждаха най-страшни картини:

... Иринчето върви през ливадите,

дребно като калинка с червената си

рокличка. А откъм могилата търчи

към нея разярен бик!

... Иринчето спи на сеното, а към

босото є краче се промъква змия!

... Иринчето излиза на пътя и се чу-

ди накъде да поеме. Задават се кару-

ци, пълни с мургави хора, грабват

Иринчето, а то пищи: „Мамо! Мамо!“

Сърцето ми щеше да се пукне от

мъка. Реших: ще търся Иринчето,

докато я намеря! Дори на баба няма

да кажа къде отивам. Сбогувах се мис-

лено с теб и с баба. Какви ли изпита-

ния ме очакваха?

Ето ги и ливадите. Вдигнах муцун-

ка и почнах да душа на всички стра-

ни. И ето че зад една копђ долових

мириса на Иринчето. Тръгнах по него

като по конец. По-бързо, по-бързо!

Горкото дете не бе ни яло, ни пило

от вчера. А какъв ли страх е брало са-

мичко през нощта!

И както тичах по следата, нишка-

та изведнъж се скъса. Едва не се стро-

полих от един стръмен бряг. Познах

мястото – викаха му Жълтата гли-

на. Там жените от селото ходеха да

си изкопаят жълта пръст за измаз-

ване. И изведнъж ми светна: дупки-

те! Бях ги виждал – целият стръмен

бряг е надупчен като с малки пещери.

Заспусках се по стръмното, надни-

чах във всяка дупка, премятах се през

глава. Ето го! Иринчето спеше, сви-

то в пещерката, хубаво като кар-

тинка! Бузките му – мокри от сълзи...

Нататък, бате, всичко стана като

на кино. Хукнах с всички сили, а като

излязох на пътя, видях няколко кару-

ци с хора – отиваха да събират сено.

В първата каруца, за мой късмет, се-

деше бай Стефан.

– Я, Джерито! Що щеш тука? – И

скочи от каруцата.

Аз изтичах на пет-шест крачки и

залаях, после пак хукнах. Бай Стефан

се досети, че го водя нанякъде и

тръгна след мен... А Иринчето още си