65

Неверница Арда

Цяла зима спа южният вятър на

брега на Бялото море. Загърнат в

топъл кожух, подложил камък под

глава, спа той и с едното ухо все слу-

ша кога ще загуркат жеравите и ще

долетят през морето белите щър-

кели и лястовичките.

Една утрин кожухът му се загря,

стопли го. Отвори очи Южнякът,

не може да гледа – пролетното

слънце грее право в очите му и през-

глава се смее:

„Ставай, Южняко, снеговете да

топим!“

Скочи Развигорът, отметна ко-

жух и духна нагоре, към снежни пла-

нини. Стопиха се снегове, забучаха

урви и водопади.

Провикна се Южнякът, та небето

прокънтя:

„Ставай, посестримо Тунджо, Бя-

лото море на гости те кани!“

Догдето го видят, пролетя над

Мургаш и Люлин, ширна се по Со-

фийското равно поле, прехвърли Ви-

тоша и право над Рила планина.

„Ей, сестрице Марице! – забуча из

тънкостволи бори Южнякът. – Съ-

буждай се, тръгвай, Бялото море на

гости те кани!“

Вдигна се оттам Развигорът, из-

ви се над стръмен Мусала, плъзна се

по снежните гребени на Ирин-Пи-

рин планина и право в дебрите на

къдрава Родопа.

„Е-хей, лудетино Ардо – провикна

се той, та доловете проехтяха, –

бягай и не спирай: Тунджа и Марица

те изпревариха, на гости ви кани

Бялото море!“

Втурнаха се на път три реки,

три сестри – Тунджа, Арда и Мари-

ца, – през тучна Тракия към Бялото

море.

Замръкнаха, умориха се, спряха да

починат, да нощуват.

„Чуйте ме, сестрици! – рече им

Марица, най-старата, най-умната. –

Която утре първа се пробуди, и дру-

гите да викне, дружно път да пое-

мем!“

Ала неверница Арда, най-малката,

най-хитрата, не мигна, не заспа. По-

чака тя, дор мине полунощ и зайде

месецът, вдигна се скришом от дру-

гите и припна надолу – първа да

стигне Бялото море.

Съмна се, огря слънце, пробудиха

се Тунджа и Марица; гледат – няма

Арда!