68

Българката

Като завладял Средец, турският

военачалник Балабан бей опънал ча-

дъри под Витоша – там, дето се

стичали хладните струи на пръска-

лото на Боянския водопад. Далече в

полето трептяла юлска мараня.

Беят разчесвал с пръсти прошаре-

ната си брада и все се вглеждал към

лъкатушния път. Оттам трябвало

да се появят конниците, които из-

пратил да изловят жътварките по

нивите и да му ги доведат в Бояна.

Най-после момичетата се появи-

ли. Прашни, с изранени боси крака,

със смъкнати забрадки, с разчорлени

плитки. От страх и жажда устните

на много от тях кървели напукани и

черни. Само една мома вървяла гордо,

забрадката є била пристегната, прос-

тото герданче от дребни парици и

сини мъниста трептяло недокосна-

то на бялата є пазва. Балабан бей я

забелязал, усмихнал се доволно и по-

сочил с ръка:

– Тая ми доведете!

Момичето не помръднало. Очите

му горели от омраза, гърдите му се

повдигали от често дишане.

Беят разбрал, че трябва да я сломи

с хитрост. Той откачил от сърме-

ния си елек тежък наниз жълтици и

сам ги привързал на момината шия.

Девойчето не го погледнало:

– Ще останеш ли при мене? – попи-

тал той, сякаш нищо не бил забеля-

зал.

Момичето мълчало и го гледало с

ненавист.

– Ще бъдеш моя жена, ще господа-

руваш в тоя бял град. – И ръката му

описала широка дъга към Средец. – А

тези – малкият му пръст, окичен с

тежък елмазен пръстен, се насочил

към дружките на момичето – ще ти

слугуват, докато си жива.

Девойчето пак мълчало.

– Като не щеш да си господарка,

тогава ще ми бъдеш робиня. Ще жи-

вееш в калта и пепелта, която тъп-

чат нозете ми! – рекъл разярено

Балабан бей. – Дайте є най-тежките

стомни и нека иде на водопада да ми

донесе вода. А аз ще гледам оттук

кръшната є снага и ще є се радвам!

Момата тръгнала към водопада,

но като излязла на стръмното,

обърнала се, хвърлила стомните и