– Не съм очаквала такава радост. С

добър другар и най-тежкият път на-

половина олеква. – Малката пътница

приветливо се усмихна.

– Гледам те... – Стоножката изкри-

ви уста в учудване. Замълча. – Не зна-

еш ли колко трудно се върви нагоре,

та си помъкнала този товар?

Гласът є беше студен, недружелю-

бен и не хареса на Васето. Затова тя

не се стърпя:

– А ти като знаеш, помогни є!... На-

ли ти казах.

Ленивката се престори, че не е чу-

ла. Разтри муцунка.

– Ако беше нощ, нямаше да ти све-

тя, тъй да знаеш! – заканително си

рече Луната и забърза по небето. –

Ама и слънцето е виновно. На какви

ли не свети.

Мравката дяволито се усмихна.

– Зная, не е леко, но какво да правя –

угрижено въздъхна. – Горе, на самия

връх на дървото, имам дружка. Вчера

двете отидохме на работа, но тя се

подхлъзна и си навехна крака. Не мо-

же да мръдне. Оставих я да лежи и

слязох да взема храна. Цяла нощ и ця-

ла сутрин съм на път. Чак в лагера

ходих за трошица хляб. – отново

вдигна товара и на тръгване рече:

– Прощавай, трябва да бързам.

– Остави я, тя все някак ще се

оправи! – подвикна подире є Стонож-

ката.

– Не мога, дружки сме. Сам ли си, и

на върха е тежко.

– На върха най-хубаво е да си сам.

Другият е грижа... – проточи глас

Стоножката.

Васето отвори уста в изненада.

– Ето каква си била ти. За себе си

мислиш. На тебе да ти е добре – сър-

дито я стрелна с ръка.

Трудолюбивата пътница възлезе

на почернял и изсъхнал чеп и присед-

на отново да събере душа. Почеса се с

лапка зад ухото, сбърчи чело, облиза

устни.

После пак вдигна товара и тръгна.

Стигна нова пукнатина с гладки чер-

ни стени. Огледа я, бавно заслиза към

дъното. Подхлъзна се. Луната оста-

на без дъх. Затвори очи. Искаше да

извика, но не можеше – нощес се бе-

ше простудила и гласът є бе секнал.

Ала мравката в последния миг се за-

държа и продължи. Стъпваше пред-

пазливо, притискайки до гърди

храната. А Стоножката изкусно, с

огъване, премина и я изпревари.

Васето се ядоса. Тъмните є очи

сърдито светнаха. Както е тръгна-

ла, ленивката първа ще стигне вър-

ха, пък болната мравинка още дълго

ще трябва да чака. Да чака, ама няма

да чака. Приближи, внимателно взе в

ръце малката пътница. Вдигна се на

пръсти и я постави далече пред Сто-

ножката. Сви юмрук, самодоволно се

усмихна: „Сега ще видим кой пръв ще

стигне!“.

Луната плесна с ръце. Засия. „Това

момиче е чудесно!…“ – каза си и тръс-

на глава от удоволствие. Косите є се

разпиляха по раменете, леки като

горски скреж. Затича по небето.

Методи Бежански

■

С кои от героите искаш да се сприя-

телиш и с кои – не? Защо?