90

Наказанието

В централната командна зала ца-

реше мрачно мълчание. Насядали око-

ло огромна кръгла маса, коменданти-

те на Хайно – паяци, невестулки, со-

ви и всякаква друга горска паплач,

брояха минутите до края на това

мъчително съвещание. Гневът на

господин Хайно беше се изливал вър-

ху главите им в продължение на цели

часове – и сега всички се чувстваха ка-

то пребити.

– Идиоти! Некадърници! – внезап-

но избухна бобърът отново. Столо-

вете изскърцаха едновременно под

уплашените коменданти. – За нищо

не ви бива, всичко сам трябва да вър-

ша! Станах за смях на цялата гора,

само заради вас! Предатели! Негодни-

ци!

– Но, шефе... – опита се да възрази

Орелът.

– Млък! – изрева Хайно. – Ти си най-

виновен от всички! Ах, защо ли ми

трябваше да назначавам такъв пер-

ко за комендант на лагера!

– Аз отдавна си подадох оставка-

та – отвърна господин Орелът оби-

дено.

– Затваряй си човката, че инак ще

те накарам да я изядеш тая оставка!

– ревна Хайно. – Ще ти се да се отър-

веш лесно, нали? Но на мен тия не ми

минават, господинчо! Аз имам още

много задачи за теб!

– Какви задачи? – изгледа го госпо-

дин Орелът сепнато. – Аз мислех, че

съм уволнен...

– Нищо подобно! Напротив, дори

съм ти намерил нова, по-интересна

работа. Хей, я доведете оная коко-

на! – обърна се той към паяците,

които стояха на вратата. – Да ви-

дим как тоя фукльо ще се справи с

новата си длъжност.

Те побързаха да изпълнят заповед-

та му и след малко се върнаха, вла-

чейки след себе си една бясно

ритаща, хапеща и пищяща фигура, в

която само с усилие можеше да се

различи примадоната Джаста Дива.

Те я захвърлиха на пода, където тя

притихна, напълно изгубила сили.

Хайно я гледаше с хищна усмивка, в

която не се четеше нищо добро.

– Хей, Орльо – обърна се той неб-

режно към господин Орела. – Искаш