93

Славеят и розата

Тя каза, че ще танцува с мен само

ако є занеса червена роза, но в гради-

ната ми не расте нито една червена

роза – въздъхна един млад студент.

Славеят в гнездото си на зеления

дъб го чу и учудено се загледа в него

през листата.

– Утре вечер принцът устройва

бал и моята любима е сред поканени-

те – продължи студентът. – Ако є

занеса червена роза, ще танцува с

мен до зори. Но тя няма да танцува с

мен, защото не мога да є дам червена

роза. – И студентът се просна на

тревата, закри лицето си и заплака.

Славеят, който разбираше отдън

душа мъката на студента, остана

мълчалив в клоните на дъба. После

той отлетя при розовия храст, кой-

то растеше под прозореца на сту-

дента.

– Дай ми една червена роза – изпису-

ка той – и аз ще ти изпея най-сладка-

та си песен.

Но храстът поклати клони.

– Червени са розите ми – отвърна

той. – Но зимата смръзна жилите

ми, студът скова пъпките ми, а бу-

рята окърши клоните ми и тази го-

дина няма да имам нито един цвят.

Ако искаш червена роза, трябва да я

създадеш от песента си на лунна

светлина и да я обагриш с кръвта на

сърцето си. Трябва да пееш за нея с

опрян на гърдите си шип. Цяла нощ

трябва да ми пееш, а моят шип

трябва да прониже сърцето ти и

кръвта ти да се влее в жилите ми и

да стане моя.

Студентът още лежеше на трева-

та, а в хубавите му очи сълзите още

не пресъхваха.