101

– Някой идва насам – каза Мама

Вълчица и помръдна едното си ухо. –

Бъди готов.

Клоните на храсталака леко из-

пращяха, а Татко Вълк приклекна

ниско на задните си лапи, готов за

скок. И ако тъкмо в този момент

бяхте там, щяхте да видите най-

необикновеното нещо на света – как

вълк се спира по средата на своя

скок. Той вече се бе хвърлил напред,

когато видя какво има пред себе си,

и тогава се опита да спре. Резул-

татът беше, че изхвръкна метър и

половина право нагоре и падна почти

на същото място, откъдето беше

скочил.

– Човек! – сепна се той. – Малко-

то на човек! Гледай!

Точно пред него, хванало един

нисък клон, стоеше голо мургаво

детенце, което едва-що бе проходи-

ло. То погледна Татко Вълк право в

лицето и се засмя.

– Такива ли са малките на чове-

ците? – попита Мама Вълчица. – Ни-

кога не съм виждала човешко дете.

Донеси го тук.

Вълкът, който е свикнал да пре-

мества своите малки, може, ако му

се наложи, да вдигне и яйце със зъби,

без да го счупи. И макар че Татко

Вълк сключи челюсти точно върху

гърба на детето, нито един зъб дори

не одраска кожата му, когато той

го постави между вълчетата.

– Колко е мъничко! Колко е голич-

ко и колко е храбро само! – възклик-

на нежно Мама Вълчица.

– Чувал съм, че са се случвали

такива неща, но не в нашата глут-

ница, нито по мое време – каза Тат-

ко Вълк. – То няма никакви косми

по тялото си и е толкова крехко, че

бих могъл да го убия само с едната

си лапа. Но виж как ни гледа и изоб-

що не се страхува.

Изведнъж огромна глава на ти-

гър затули входа на пещерата. Беше

Шир Хан.

– Искам си плячката! Едно човеш-

ко дете влезе тук – каза той. – Роди-

телите му избягаха. Дайте ми го!

– Вълците са свободен народ –

каза Татко Вълк. – Те приемат запо-

веди само от водача на Глутницата.

Човешкото дете е наше.

Ревът на тигъра разтърси пе-

щерата. Мама Вълчица се изправи,

спусна се напред с един скок, а очите

є, светнали в мрака като две зелени

луни, се втренчиха право в горящите

очи на Шир Хан.

– А пък аз ти отговарям! Човеш-

кото дете е мое – мое и на никой

друг! Няма да дам да бъде убито! То

ще живее, за да тича с глутницата!

Махай се!

Шир Хан беше притиснат в тяс-

ната вълча бърлога и не можеше да

се бие. Ето защо той с ръмжене се

заизмъква. Мама Вълчица задъхано се

отпусна до вълчетата си, а Татко

Вълк каза намръщено:

Книга за джунглата

(Откъс)