24
След няколко минути Пинокио
скочи от леглото съвсем оздравял,
защото трябва да се знае, че дърве-
ните човечета се разболяват рядко
и оздравяват много бързо.
И Феята, като го гледаше да
тича и подскача из стаята пъргав и
весел като младо петле, му каза:
– Значи моето лекарство наисти-
на ти помогна, а?
– Каква ти помощ! То ми възвър-
на живота!…
– Ами тогава защо ме накара да
те моля толкова да го изпиеш?
– Защото ние, децата, всички сме
такива. Боим се от лекарствата
повече, отколкото от болестта.
– Срамота е!… Децата трябва да
знаят, че доброто лекарство, взето
навреме, може да ги спаси от тежка
болест и може би дори и от смърт…
– О! Друг път няма да карам
толкова да ме молят! Ще си спомня
за черните зайци с ковчега на раме-
ната… и тогава ще грабна чашата и
ще я гаврътна!…
– Сега ела малко насам и ми раз-
кажи как си попаднал в ръцете на
убийците.
– Ето как: стопанинът на кукли-
те, Огнегълтачът, ми даде няколко
жълтици и ми каза: „Нђ, занеси ги
на баща си!“, но из пътя срещнах
една лисица и един котак, и двама-
та много добри, които ми казаха:
„Искаш ли тия жълтици да станат
хиляда и две хиляди? Ела с нас и ние
ще те заведем на Нивата на чуде-
Приключенията на Пинокио, глава 17
(Откъс)
сата.“ И аз казах: „Да вървим.“ И
по-късно те ми казаха: „Да се спрем
в тая странноприемница „Червеният
рак“ и след полунощ ще продължим
пътя си.“ Когато се събудих, нямаше
ги, защото бяха отпътували. Тогава
тръгнах сам в нощта. Беше тъмно
като в рог, поради което се натък-
нах из пътя на двама убийци, нав-
лекли два чувала, които ми казаха:
„Извади парите“, а аз им отвърнах,
че нямам, защото бях скрил четири-
те жълтици в устата си; един от
убийците се опита да пъхне ръцете
си в устата ми и аз му отхапах ръ-
ката и след това я изплюх, но вмес-
то ръка изплюх котешка лапа. Хук-
нах да бягам и убийците подир мен,
докато най-сетне ме настигнаха и
ме вързаха за врата на едно дърво
от тая гора, като казаха: „Утре ще
се върнем тук и тогава ще бъдеш
мъртъв и с отворена уста и ние ще
ти задигнем жълтиците, които си
скрил под езика си.“
– А сега къде са жълтиците? –
попита го Феята.
– Загубих ги! – отвърна Пинокио.
Но той излъга, защото жълтиците
бяха в джоба му.
Щом изрече лъжата, неговият
нос, който и без това беше дълъг,
веднага стана по-дълъг.
– И къде ги изгуби?
– В гората, тук наблизо.
При тая втора лъжа носът про-
дължи да расте.
– Щом си ги изгубил в близката