По небето веднъж се появи обла-

че, ама толкова малко, че приличаше

на кълбо дим. Никой не го поглежда-

ше, никой не се плашеше от него. Го-

лемите облаци се събираха по двама,

по трима и свойски си разговаряха

за своите преживелици. Спомняха си

прочути бури и урагани, за които пи-

шат вестниците и гърми телевизия-

та. А мъничето си стоеше настра-

на – само и ненужно.

– Не искам и да ви знам! И без

вас ще преживея! – каза то през

сълзи и тръгна подир един случайно

минаващ вятър.

Само че нямаше какво да се пра-

ви, защото всичката работа беше

свършена от големите облаци.

Всички легени, бъчви, кофи и кори-

та бяха пълни с дъждовна вода, коя-

то е много хубава за къпане и пра-

не. А да пълниш морето, е излишен

труд, само ще развалиш соления му

вкус. Ами сега, какво да прави малко-

то облаче? Толкова е тъжно, когато

никой няма нужда от теб и даже

другарче си нямаш – да се оплачеш.

Я чакай, като че ли някой плаче!

Погледна облачето надолу – наисти-

на плаче, малко момченце е.

– Защо плачеш, момченце?

Облачето, което си

търсеше работа

свойски

– свободно, без притес-

нение

вада

–

поточе вода, образувано от

силен дъжд

самота, тъга

1. Какво чувство поражда истори-

ята за малкото облаче?

2. Как малкото облаче се чувства

сред големите облаци?

– Изгубих козата на дядо. Дове-

дох я да пасе, а я изгубих...

– Недей плака, ще я намерим!

И облачето се превърна в жреб-

че, защото при облаците е така,

могат да се превръщат в каквото

си искат. Момченцето се покатери

на старата череша, а оттам – хоп,

върху гърба на кончето. Препуснаха

като хала по небето и все надничат

надолу, търсят козата.

– Как изглеждаше тя?

– Бяла, с черни чорапки и с черве-

но петно на челото.

– Не е ли тази?

– Не, тази е цялата черна...

Спусна се облачето по-ниско и

ръсна малко дъждец върху черната

коза, окъпа я цялата. И що да ви-

дят – същата е, бялата с черните

чорапки и червеното петно на чело-

то. Пребродила всички кални вади и

затова не могат да я познаят.

Момченцето се засмя. Върнаха се

до черешата, то слезе на земята и

си поведе козата към къщи.

– Довиждане, детенце!

– Благодаря ти, облаче!

Петя Александрова