се втвърдили като клечки; страните є

пребледнели и вече не отронвали ален

гюл-трендафил; устните є пресъхнали и

не падали вече от тях сладки плодове;

очите є се премрежили от сълзи... И щом

погледнела надолу, плодородната земя се

спичала, превръщала се в пустиня. Легна-

ла момата болна и не се повдигнала.

Объркал се главатарят – що да сто-

ри? Разпратил на четири страни бър-

зоходци, като им заповядал да свикат

всякакви мъдреци и звездобройци, чаро-

деи и ясновидци, билкари и знахари

, та

да намерят лек за болестта на чудната

девойка.

Събрали се всички ония многознайни

люде край постелята на момата, огле-

дали я с безкрайна жалост, зашушукали

си, заклатили глави и рекли:

– О, победителю! За да върнеш жи-

вотворната сила на девойката и да гос-

подаруваш над тая земя, която напои с

людска кръв, трябва да извършиш един

голям подвиг.

Викнал главатарят:

– Кажете какво да сторя! Кълна се

в меча си, че ще го направя. Цялата

земя ще преобърна, всичко на прах и пе-

пел ще превърна, камък на камък не ще

оставя!

Тогава най-старият мъдрец се при-

повдигнал от мястото си, взел за ръка

войводата и го отвел до прозореца. На-

вън царяла нощ, раздирана от пламъци-

те на пожарищата. Старецът посочил

сребърния сърп на месечината, който

блестял в небето над билото на една

далечна планина, и рекъл:

– Трябва да отидеш там горе и да

плениш месечината. Тогава тая земя ще

стане твоя, момата ще ни се усмихне и

цялата є чудодейна сила ще се възвърне.

Там, където тя хвърли весел поглед, пус-

тинната земя ще натежи от пшеница,

едра като бадеми, лозите и дърветата

ще се чупят от плод. Ти не ще успяваш

Ала ето че един страшен главатар,

който живеел на отсрещния морски

бряг, чул за тия чудеса. Такава завист го

замъчила, както дяволите в пъкъла не

мъчат. И решил той да завладее богат-

ствата на тоя град, да отвлече чудна-

та мома. Викнал:

– Нека се готвят моите воини без-

бройни! Нека наточат ятаганите си!

Нека потопят стрелите си в смърто-

носна отрова! Нека покрият щитове-

те си с още един слой желязо! Нека си

сложат железните капи, нека си обле-

кат ризниците и се строят на големия

мегдан!

Скоро безчет войници се качили на

бързокрили кораби и се стоварили на

отвъдния бряг. С викове те нахълтали

в щастливия град, като хвърляли обла-

ци стрели на всички страни. Пламнали

хубави къщи, по улиците рукнали реки

от кръв, охкания и стонове на умиращи

заменили безгрижните песни и смехове.

Още слънцето не залязло и всички оце-

лели от стрелите, маждраците

и но-

жовете люде били заробени и оковани

във вериги.

Дорде войниците грабели и палели

къщите и дюкяните, техният главатар

се втурнал в сарая и се изправил пред

момата с кървава сабя в ръка.

– Ти си моя! – извикал той гръмови-

то. – Сега аз ще разчесвам свилените

ти коси; аз ще вдъхвам уханията на гю-

ловете, които капят от страните ти;

аз ще вкусвам плодовете на твоите

уста; мои ще бъдат всички богатства,

що ражда земята под благотворния ти

взор!

Ала какво станало? От мъка и ужас

хубавицата се смръзнала на мястото си.

Косите є загубили прежния си блясък и

139

маждрђк

– бойно копие

знахђр

– лечител