да събираш свилата от момините коси,

не ще успяваш да изпиваш шербета от

водата, що е напила...

На главатаря мечът му бил остър,

ала умът му – тъп, ризницата – тежка,

ала главата – лека. Погледнал той по-

лумесеца и му се сторило, че да се пре-

сегне, ще го хване. Изсмял се глумливо

– О, мъдрецо, кой ти е дал тоя пли-

тък ум? И това ти наричаш трудно

юначество? Детинска работа е туй!

Ей сега ще ида на планината, ще доко-

пам месечината, на коляното си ще я

строша и парчетата в глупавата ти

глава ще запратя.

– Не мисля, че това е толкова лесно

– предупредил го старецът. – На тебе

ти се чини, че месечината виси над гла-

вата ти, ала ще видиш, че тя е далече

и високо. И колкото повече я наближа-

ваш, толкова повече ще ти бяга. Сега

тя ти се струва мъничка, а като дой-

деш по-близо до нея, ще видиш колко е

голяма. Мислиш, че е самичка, а тя има

безчет пазачи – всички звезди на небе-

то. Няма току-тъй да ти я отстъпят.

Те стоят в непристъпна кула, подобна

на градоносен облак, и тяхното оръжие

е по-страшно от небесен гръм. Трудно

ще се добереш дотам и още по-трудно

ще надделееш звездите пазачи.

Главатарят не искал повече да слу-

ша. Махнал с ръка, затръбили бойните

тръби, забили барабаните, задрънкало

окървавеното оръжие. Събрали се всич-

ки войници и тръгнали към планината,

над която висяла месечината.

Вървели, вървели през камънаци и пу-

щинаци; пътя им преграждали дълбоки

пропасти и високи планини. Денем пек

ги изпичал, нощем мраз ги мразил, а те

все вървели, препъвали се, падали; някои

останали да лежат без мощ на място,

140

глумлєв

– глуповат; шеговит, насмешлив

другите ги прескачали и продължавали.

Понякога им се струвало, че вече ще

свършат мъките – събирали нови сили

и се устремявали нагоре. Пък щом изка-

чели една планина, зад нея се показвала

друга, а ето там, на върха є, блестяла

месечината.

Ала главатарят бил мъж непрекло-

нен. Той виждал, че войската му се топи

като пролетен сняг, ама не мислел за

връщане; крачел напред и подканял вой-

ниците си. Те вярно го следвали – кате-

рели се към непристъпни върхове, свли-

чали се в бездънни долини, падали и пак

ставали. Ноктите им се изпочупили,

коленете им се разкървавили; спирали

само да си поемат дъх и отново тръг-

вали. А краят на пътя не се виждал.

Нека приказката съкратим, че на

беда ще налетим!...

Накрай – достигнали войниците най-

високия връх на най-високата планина.

И що да видят? Ами че в приказките

и такива чудеса се случват! Пред тях

се простирала безкрайна равнина, гладка

като море. А далече сред нея месечи-

ната кротичко спяла. Всичко наоколо

било тихо, пустинно – ни глас, ни звук.

Ала не току-тъй старите хора каз-

ват, че по високите места всякога

вилнеят страшни бури. Изведнъж точ-

но такава буря налетяла: завили не-

укротими вихрушки, облаците започнали

да се тръшкат о земята, върховете се

разлюлели, долищата загърмели, свет-

кавици запорили небето, гръмотевици

замушкали равнината с мечовете си.

Тъй отвръщали звездите на дързостта

на главатаря да им открадне скъпото

съкровище. Те прикрили със себе си ме-

сечината и размахали лъчи като наже-

жени копия. Връз неканените пришълци

се посипала градушка от огнени стрели.

Изтръпнали безстрашните войни-

ци – срещу такъв враг досега не били