163

ла. Вижте, тя има на крака си червено

парцалче – туй е чудно красиво и е най-

голямото отличие, с което може да

бъде удостоена една патица. Това зна-

чи, че стопаните не искат да я изгубят

и че хората и животните трябва да я

различават от другите патици. Хайде,

вървете и не си свивайте пръстите;

възпитаното патенце ги държи разпе-

рени, както баща си и майка си. Ето

тъй – вижте! А сега наведете глави и

кажете „кряк“!

Патенцата наведоха глави и казаха:

– Кряк!

Ала другите патици из двора ги пог-

леждаха и приказваха високо:

– Ха, само те липсваха още, сякаш

без тях ние сме малко тук! А на туй

отгоре и едно такова отвратително

патенце – ух, не можем да го търпим!

И в същия миг една патица се спус-

на към него и го клъвна за шията.

– Не го закачай! – рече майка му. –

То никому зло не прави.

– Да, но то е много голямо и никак

не прилича на другите – отвърна пати-

цата, която го беше клъвнала, – затова

трябва да го поощипем.

– Какви милички деца имате – каза

старата патица с парцалчето на крака. –

Само онова там е малко грозничко. Доб-

ре ще бъде, ако бихте могли да го пре-

работите!

– Туй е невъзможно, Ваша милост! –

каза майката. – Наистина то не е ху-

баво, ала има добър характер и плува

също тъй добре, както другите – дори,

смея да кажа, малко по-добре от тях.

Аз мисля, че след време то ще израсте

както трябва и ще стане по-малко. – И

тя го почеса по гърба и му оглади пер-

цата. – При това – добави тя – то е

мъжко и може да мине и без хубост. Аз

мисля, че то ще бъде много силно и ще

си пробие път в живота.

– Другите дечица са много милички –

каза старата патица, – чувствайте се,

моля, като у дома си и ако намерите

някъде глава от змиорка, можете да ми

я донесете.

И патенцата наистина се чувства-

ха като у дома си. Ала върху бедното

патенце, което се беше излюпило пос-

ледно и беше толкова грозно, се сипеха

удари и подигравки от всички страни;

биеха го и го хапеха не само патиците,

но и кокошките... „Много е голямо“ –

говореха всички, а един пуяк, който се

беше родил с шпори и поради тая причи-

на си въобразяваше, че е цар на всички

птици, се наду като кораб с изпънати

платна, връхлетя право към патенце-

то, закурлюка

и от злина почервеня

като рак. Бедното патенце не знаеше

какво да прави и къде да отиде; беше

му много мъчно, че е тъй грозно и че

целият птичи двор му се присмива.

Тъй измина първият ден, ала следни-

ят беше още по-лош за него.

Всички гонеха бедното патенце.

Дори сестрите му се сърдеха и посто-

янно го навикваха:

– Дано те котка изяде, проклетни-

ко!

А майката казваше:

– Да може да се запилее нанякъде!

Патиците го хапеха, кокошките го

биеха, момичето, което носеше храна

на патиците, го риташе с крак.

Най-сетне патенцето не можа да

издържи и прехвръкна през стобора

Малките птички пръхнаха уплашено из

храстите.

„Те бягат само защото аз съм тол-

кова грозно“ – помисли си патенцето и

затвори очи, ала все пак побягна напред

и стигна до едно голямо блато, гдето

живееха диви патици. Там то прекара

закурлўка

– от „курлюка“ – специфичен

звук, издаван от пуяк, „курлюк-курлюк“

стобїр

– ограда