36
чето исторически книги почти никога
не споменават, е, че първите думи на
Колумб, когато стъпил на американския
бряг, са били: „Боже господи! Погледне-
те 
ягуар!“. Възможно ли е при такова
въведение човек да не изпита интерес
към историческите събития по земята?
И така, Джордж, затрудняван от непод-
ходящите книги и неподатливия ученик,
се стремеше да направи преподаването
си интересно и времето на уроците ми-
наваше незабелязано.
Роджър, естествено, смяташе, че
само си губя сутрините. Той обаче не
ме изостави, а спеше под масата, до-
като се преборвах със задълженията
си. От време на време, ако трябваше
да взема някоя книга, той се събужда-
ше, ставаше, отърсваше се, широко се
прозяваше и завърташе опашка. После,
като видеше, че се връщам на масата,
ушите му клюмваха и той тежко се
упътваше към своя кът и се просваше
на пода с примирен вид. Джордж нямаше
нищо против Роджър да стои в стая-
та, защото кучето се държеше добре и
не ме разсейваше. Понякога, ако спеше
много дълбоко и дочуеше лая на селски
кучета, Роджър се сепваше и започваше
да ръмжи яростно, преди да усети къде
се намира. После вдигаше засрамено очи
към лицата ни, на които бе изписано не-
одобрение, започваше да мърда опашка и
оглеждаше глупаво стаята.
Известно време Квазимодо също
участваше в уроците и се държеше мно-
го добре, стига да му позволим да седи
в скута ми. Там прекарваше в дрямка
цялата сутрин, като си гукаше. Всъщ-
ност аз бях този, който му забрани да
идва 
една сутрин Квазимодо разсипа
шише зелено мастило точно в средата
на огромната и красива карта, която
току-що бяхме завършили. Естествено,
разбирах, че вандалската му постъпка
не бе преднамерена, но въпреки това се
ядосах. Гълъбът се опита да възвърне
благоразположението ми, като стоеше
на процепа на вратата и гукаше умоли-
телно, но всеки път, когато се размек-
вах, хвърлях поглед към перата на опаш-
ката му 
ужасно яркозелени на цвят,
и сърцето ми отново се превръщаше в
камък.
Ахил също присъства на един урок,
но не му хареса да стои вътре в къща-
та. (…)
По време на уроците при мене ос-
тана единствено Роджър. Вярно е, че
ми действаше успокояващо да мога да
си опирам краката на огромното пок-
рито с козина тяло, докато превземах
с абордаж някоя задача, но дори тога-
ва се съсредоточавах с усилие, защото
слънцето се процеждаше през капаците,
превръщаше масата и пода в тигрова
кожа и ми напомняше за всичко друго, с
което можех да се занимавам.
Заобикаляха ме обширните безлюд-
ни маслинови горички, в които отекваха
гласовете на цикадите, обраслите с мъх
каменни стени, превръщащи лозята на
стъпала, където тичаха шарени гущери,
миртовите храсталаци, гъмжащи от
насекоми, и тревистите синори, из кои-
то пееха ята ослепително ярки щигле-
ци
1
и пърхаха сред магарешките бодили
от цвят на цвят.
Като разбра това, Джордж разум-
но въведе нова система  – уроци сред
природата. Някои сутрини пристигаше
с голяма мъхеста кърпа и двамата се
отправяхме през маслиновите горички
нагоре по пътя, наподобяващ килим от
бяло кадифе под слоя прах. После се от-
клонявахме по една козя пътека, която
минаваше по билото на неголеми скали,
докато стигнехме до усамотено залив-
че във формата на полумесец, заоби-
колено от ивица бял пясък. Там имаше
горичка от закърнели маслинови дръвче-
та, които хвърляха приятна сянка. От
върха на малката скала водата в залива
1
щиглец –
Вид пойна птичка, кадънка.