заръчваше да изпишат и един хъш с гола

сабя, който показваше вид, че се готви

да заколи злополучния чалмоносец. Обик-

новено такива лавки биваха най-много

посещавани от емигрантите и хъшове-

те. Съдържателите на тия лавки бяха

въобще все „народни“. „Народен“ се на-

ричаше там всякой българин, избягал от

въжето, от тъмницата или от насили-

ето на турците, който имаше какво-

годе състояние и помагаше по силата

си на бедните и презрени останки от

героическите чети на Хаджи Димитра

и Филип Тотя. Всеки такъв „народен“

тютюнджия даваше на вяра тютюн на

съотечествениците си, с блага надежда,

че ще му се разплатят при по-добри вре-

мена; най-после и да му не платят – нищо

няма: те са хъшове, бедни хора, казваше

си той и се усмихваше.

– Бай Андо, я ми претегли още двай-

сет и пет драма тютюн, па го запи-

ши при другия – казваше един дрипав,

неопран и едър хъш на „народния“ тю-

тюнджия: – Чорбаджията – исках му

тая заран пари, – но каза: утре ела. Той

ми помага, не е лъжа; но ако ме излъже

и утре, ще му разпукна главата на това

куче...

– Крумов! – казваше един друг хъш,

като се обръщаше към един бакалин: –

Займи

ми два франка още.

– Ще ги изпукаш и тях; знам си аз

стоката... Нђ ти петдесет бана

, па се

пилей!... – казваше Крумов. Тогава беше

патриотическо да се носят гръмки пря-

кори. Имаше още Перунов, Асенев, Бал-

кански, Левски, Гръмников, Планински и

пр.

Но нека влезем в кръчмата, на която

прозорчето светеше още през нощта.

Тая кръчма беше една дълбока изба,

в която се слазяше по една стръмна и

извита стълба. Една опушена и полураз-

бита лампа висеше на потона

и освет-

займє

(ост.) – заеми ми, дай ми назаем

бан

– дребна румънска монета, стотинка

потїн

– таван

ляваше вътрешността.

Един топъл и задушлив въздух, сгъс-

тен от кадежа

на лампата и цигарите

и от киселите изпарения на питиетата,

пълнеше това подземие. На една страна,

въз

една висока усамотена и измокрена

полєца, стоеха йерархически

наредени

чашите и шулците

. На срещната стена

бяха налепени няколко литографически

картини, които представляваха боевете

на Хаджи-Димитровата чета при Вър-

бовка, при Караисен и клетвата, която

прави същата чета на Дунавския бряг.

Няма нужда да описваме подробностите

на тия картини; те са разпространени

по всичките кътове на отечеството ни

и всеки от нас ги е гледал на времето

с благоговение и възторг. Достойна за

любопитството беше още една карти-

на, изписана грубо, с ръка, залепена под

горните три. На лявата є страна беше

изображено нещо като село. Из това

село излазяха няколко селяни. Пред тия

селяни вървеше един стар турчин с ог-

ромна гъжва

, с едно блюдо на ръцете, в

което като да стоеше пита хляб. Сре-

щу тая буколическа

група задаваше се

друга една група, състояща от въоръ-

жени человеци, с бели хъшовски дрехи,

с цървули и с калпаци, на които личе-

ха малки левчета. В средата се изди-

гаше един великан, който държеше ви-

сок червен байрак със словата „Свобода

или смърт!“ Отдолу с едри неправилни

букви се разказваше съдържанието на

кадѓж

– дим, пушек

въз

– върху

йерархєчески

– наредени по големина

шљлци

– неголeми глинени съдове за вино или

за ракия

литогрђфия

– вид печат, при който изобра-

жение, издълбано предварително върху особен

камък или метален лист, се отпечатва върху

хартия. Литография се нарича и отпечатана-

та по този начин картина. Преди Освобожде-

нието това е начинът за най-масово разпрос-

траняване на картини

гњжва

– чалма

буколєчески

–

Букв

. – пастирски.

Преносно

–

спокоен, идиличен