Но първият кипна и като изпи чаша-

та си до дъно, каза:

– Дали съм продавал куврици, то аз

зная. То не е твоя работа. Но ако ис-

каш, да ти покажа раните си на крака...

Не си само ти ходил на бой; но хората

не реват като тебе...

Няколко гласа извикаха:

– Димитрї! Мълчи! Мравката има

право... Чорбаджиите са предатели и

изедници!

– Всичките да ги изколим! – отвър-

наха други.

– Долу чорбаджиите! Да живее наро-

дът!

– Да живее комуната! – изрева Спи-

ро Македонски и удари силно с юмрука

си по масата.

По онова време комуната беше нещо

ново и затова на мода.

А между това чашите с евтиното

вино бяха в постоянно движение. Мълва-

та се увеличаваше. Двама души, които

стояха до защитника на чорбаджиите,

бяха успели вече от дума на дума, от

рязкост на рязкост да се хванат за ко-

сите и се давчаха

. „Предател! Шпио-

нин!“ – чуваха се викове из борбата. Ду-

хът за борба зарази и осталата

част

от обществото. Едни се застъпиха за

Димитрото, който ревеше като опуш-

нат

, другите повечето изявяваха него-

дуванието си против него. Всичките се

струпаха.

– Навън! Навън! – викаха много гла-

сове.

– Навън чорбаджийският приятел! –

повториха други и няколко жилести

ръце подемнаха

омаломощения Димит-

рї, за да го сложат на стълбата, сиреч

да го изпратят из вратата.

– Ще пушна

: пусни ме! – изкрещя

дђвча се

– боря се с някого, дъвча някого, ка-

рам се с някого

остђлата

– останалата

опљшнат

– прострелян, гръмнат

да подѓмна

– да издигна, да подхвана

да пљшна

– да гръмна, да стрелям

Димитрїто, като измъкна револвера

си.

Това смущение щеше да има по-пе-

чална сетнина

, ако Странджата да се

не бе намесил.

– Стойте! Оставете Димитрїто! –

викаше той, като разтика освирепели-

те хъшове.

– Той е мекере

! – извика Мравката.

– Не е! – каза Странджата.

– Не е? А какъв е?

– Народен, като вас. Аз го видях в

битката... юнак е, нямате право...

– Странджа! – изръмжа Хаджият. –

Дето ще се каже, ние сме криви, а той е

прав... Ние, разбираш ли? Не щем съдия!

– И вие сте прави, защото сте бедни

и презрени страдалци, както съм и аз...

и имате право да се сърдите.

Тия думи задоволиха за една минута

поразсърдените гости.

– Да живее Странджата, храбрият

наш знаменосец! – извика Македонски,

като взе чашата си.

– Да живее! – обадиха се всички. – Да

се чукнем.

И чашите зачаткаха. Странджата

дойде в умиление и като вдигна чашата

си с разтреперена ръка, каза развълну-

вано:

– Благодаря ви, братя мили, за чест-

та. Няма по-голяма радост за мене,

стар хъш, отколкото да се намирам

между вази, свои братя. Нашите слав-

ни битки в отечество България ги пом-

ни народът... Те разбудиха народа и му

вляха в сърцето желание за свобода и

за правда. Но ще кажете: днес кой ни

зачита? Кой ни признава? Мирувайте!

Ние сме човеци, ние сме българи, ние из-

пълнихме нашата света длъжност към

отечеството. Нищо повече. Какво ни

трябва друго? Пари ли? Пари не щем,

за пари не сме проливали кръвта си, за-

щото е по-скъпа от всичките пари на

сетнинђ

– последица, последствие, резултат

мекерѓ

– подлец, мазник, подлизурко