Немили-недраги

20 февруари. Късните студове на

тая зима се усилваха повече и повече от

северните ветрове, които духаха неп-

рестанно от две недели насам. Дунавът

беше замръзнал; един дебел пласт лед

беше облякъл като в медна броня вели-

чествената река. Мястото, дето друг

път се синееха гордите вълни на Дуна-

ва, сега беше една бяла поляна, която

на юг се свършваше с висок бряг, дето

грачеха чавките, а на север се сливаше

с безбройната влашка равнина. Вмес-

то параходите и лодките, които друг

път кръстосваха и бърчеха безшумните

струи на Дунава, сега, като по един ес-

тествен, създаден от памтивека

мост,

скърцаха кола, чернееха се пътници, кои-

то безстрашливо през вкаменените и

безчувствени гърди на реката минува-

ха и заминуваха от единия бряг на дру-

гия. Но отдолу, един метър под тях, се

стремяха черни, шумящи сърдити та-

лази, като буйните вълни на една душа,

която забуля едно хладнокръвно лице. По

турския бряг на близко разстояние се

мержелееха малки дървени колиби, при-

лични отдалеч на гробове сред пустите

и голи пространства, покрити сега със

снежна пелена. Но нощем малки огънче-

та весело блещукаха в тях и неодолимо

влечаха погледа на пътника, който сега

се скиташе из тъмнината по влашкия

бряг.

Тоя нощен скитник беше Македон-

ски.

Той сега се беше предрешил

на същ

пђмтивека

– от незапомнени времена, от

много отдавна

неодолєм

– непреодолим

да

се предрѓша

– да се облека в други, обик-

селянин, с гугла

и влашки кожух. Еднич-

кото нещо, що го отличаваше от ис-

тинските селяни, беше револверът, кой-

то една опитна ръка можеше лесно да

напипа отзад под кожуха му.

Часът беше девет или десет. Ледо-

вит вятър духаше в пустинята.

Македонски стоеше неподвижен на

брега, с очи, впити в червеничките ог-

ньове на караулите. Би казал человек, че

това е някой замръзнал на поста си сол-

датин

Из един път тая неподвижна фигура

се помръдна в дрезгавия мрак и закрачи

към Дунава.

Слезе по слабата наклонност на бре-

га и опипом взе да стъпа по щърбавия

лед, като се опираше на тояга, въоръже-

на с остър бод на долния край. Нямаше

нищо по-страшно, по-тайнствено и по-

зловещо от тая черна сянка, която сред

нощта като привидение се мърдаше над

задрямалата бездна.

Македонски вървеше направо, без

път.

Безшумно умираха стъпките му по

дебелата ледена кора. Само тоягата из-

даваше равномерно глух, остър звук при

всяко забиване в леда. Когато Македон-

ски дойде до средата, той си обърна гър-

ба на североизточния студен вятър и

застана неподвижен там, за да си почине

малко, защото пътят, що беше изминал,

ако и къс, поради неравната си грапава

повърхност го умори ужасно. Вратът и

гърдите му бяха облени с пот.

Вятърът все духаше и пълнеше нощ-

новено в чужди дрехи, за да не бъда разпознат

гљгла

– островърх рунтав калпак

солдђтин

– войник